Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Простено ви е, драги господин Фуке — каза кралят с усмивка, която окончателно промени лицето му, измъчено от толкова преживявания.
— Аз получих вашата прошка — продължи упорито министърът, — а господата Дербле и Дьо Валон?
— Никога, докато съм жив, няма да я получат — отвърна неумолимият крал, — направете ми една услуга: никога повече не ми говорете за това.
— Подчинявам се, ваше величество.
— И няма да остане у вас враждебно чувство към мен, нали?
— О, не, ваше величество, аз предвидих всичко това и взех предохранителни мерки. Господин Дербле един вид се предаде в моите ръце. Господин Дербле ме дари с щастието да спася моя крал и моята страна. Аз не мога да го осъдя на смърт. Не мога и да го оставя на справедливия гняв на ваше величество. Все едно с ръцете си да го убия. Предоставих му най-добрите коне от моята конюшня и четири часа преднина пред онези, които ваше величество ще изпрати подир него.
— Така да е! — каза Людовик. — Моите слуги могат да наваксат тези четири часа.
— Да, но след добра езда, изпреварвайки потерята, той ще стигне до моя замък Бел-Ил, който му предоставих като убежище.
— Но вие забравяте, че ми подарихте Бел-Ил. Значи сега ми го отнемате.
— Така излиза, ваше величество.
— Моите мускетари ще го превземат, това е всичко.
— Нито вашите мускетари, нито цялата ви армия, ваше величество — хладно каза Фуке, — Бел-Ил е непристъпен.
Кралят позеленя и в очите му засвяткаха мълнии. Фуке разбра, че с него е свършено, но не беше от хората, които отстъпват, когато ги зове гласът на честта. Издържа огнения поглед на краля. Людовик сподави яростта си и след кратко мълчание каза:
— Тръгваме ли за Во?
— Чакам вашите заповеди — отвърна Фуке, като се поклони ниско, — но ми се струва, че ваше величество трябва да си смени дрехите, преди да се представи пред своя двор.
— Ще прескочим до Лувъра. Да вървим.
Те минаха покрай объркания Безмо, който така присъства още веднъж при излизането на Марчиали от Бастилията. Ужасен, комендантът си отскубна последните косми от главата.
Все пак Фуке му пъхна в ръката заповед, върху която кралят беше написал: „Видях и одобрявам. Людовик.“
Безмо, който вече не можеше дори да свърже мислите си, в отговор се удари с юмрук по главата.
Глава двадесет и четвърта
ЛЪЖЕКРАЛЯТ
В същото време кралят узурпатор продължаваше храбро да изпълнява своята роля.
Филип беше разпоредил да започне утринния прием на посетителите, така нареченият малък прием. Пред вратите на неговата спалня се бяха събрали всички удостоени с честта да присъстват на обличането му. Той беше решил да даде това разпореждане въпреки отсъствието на господин Дербле, който не се връщаше и нашите читатели знаят причината. Но принцът, предполагайки, че отсъствието не може да бъде дълго, поиска като всички честолюбци да изпита силите и щастието си без ничие покровителство или съвет.
Към това го подбуждаше мисълта, че сред посетителите ще бъде и Ана Австрийска, неговата майка, от която той беше принесен в жертва и която беше толкова виновна пред него. Филип, опасявайки се да не прояви естествената при такива обстоятелства слабост, не искаше свидетел на това да бъде онзи човек, пред когото трябваше да се покаже силен.
Вратите се отвориха и в кралската спалня влязоха мълчаливо няколко души. Докато лакеите го обличаха, Филип не обръщаше внимание на влезлите. Предната вечер той беше видял как се държи на малкия прием брат му Людовик. Филип играеше крал и го представи така, че у никого не събуди и най-малко подозрение. Едва след като завърши обличането му в ловен костюм, той започна приема. Неговата памет и бележките, съставени от Арамис, му позволиха веднага да познае Ана Австрийска, която принцът, по-малкият му брат, държеше под ръка, позна и принцеса Хенриета, влязла под ръка със Сент-Енян. Виждайки всички тези лица, Филип се усмихна. Като позна майка си, трепна. Благородното и запомнящо се лице, измъчвано от тъга, сякаш убеждаваше принца да не осъжда великата кралица, която беше принесла в жертва на трона своето дете. Той намери майка си прекрасна. Знаеше, че Людовик я обича, и той също си обеща това да не се превърне за старините й във възмездие, което да помрачи дните й. Погледна брат си с обяснима нежност. Той нищо не му беше отнел, с нищо не беше отровил живота му. Като странична клонка, която не пречи на ствола неумолимо да се издига нагоре, без ни най-малко да се интересува от славата и възвеличаването на своето име. Филип реши да бъде към принца добър и внимателен като добър брат, тъй като на този млад човек му трябваше единствено злато, за да си купува удоволствията. Той любезно кимна на Сент-Енян, който се беше прегънал в поклони и реверанси, разтреперан протегна ръка на снаха си Хенриета, чиято красота го порази. Той видя в очите й студенина, която му хареса, тъй като това улесняваше бъдещите им отношения.