Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Къщата на съветника се намирала на Канънгейт, а вуйчо ми се отправил към другия край на Лийт Уок, малко повече от километър път. От двете му страни, насочили се към тъмното небе, се издигали мрачни, пръснати в безпорядък къщи с опушени от времето фасади и с прозорци — сякаш споделяли съдбата на човешките очи, — потъмнели и хлътнали от годините. Шест, седем, осеметажни били къщите; етаж върху етаж — както децата строят къщи с карти — хвърляли тъмни сенки върху неравния паваж и нощта изглеждала още по-тъмна. Няколко фенера пламтели на големи разстояния, но те само подчертавали мръсните входове към задънени улици или общата стълба със стръмни и сложни извивки, водеща към горните етажи. Гледайки на всички тези неща като човек, който твърде често ги е виждал по-рано, та не мисли, че заслужават много внимание, вуйчо ми вървял по средата на улицата, пъхнал палци в джобовете на жилетката, и от време на време запявал откъси от различни песни с такова настроение и въодушевление, че мирните почтени хора се събуждали от първия си сън и тръпнели в леглото, докато песента замирала в далечината. Успокоени тогава, че това е сигурно някой пиян безделник, прибиращ се дома, те се затъвали в топлите завивки и пак заспивали.
Описвам ви много подробно как вуйчо ми вървял по средата на улицата с палци в джобовете на жилетката, господа, защото, както той често обичаше да казва (и с пълно основание), няма нищо необикновено в тази история, ако не разберете от самото начало, че той в никакъв случай не е бил в мечтателно или романтично настроение.
Господа, вуйчо ми вървял с палци в джобовете на жилетката сам посред улицата и запявал ту любовна песен, ту куплет от пиянска песен, а като му омръзнели и едните, и другите, почвал да свирка мелодично, докато стигнал Северния мост, там, дето се свързват старият и новия Единбург. Тук той се спрял за минута, за да погледа странните неравни гроздове от светлини, струпани един върху други и трепкащи толкова нависоко — също като звезди, — светещи, от една страна, от стените на замъка и Калтън Хил — от друга, сякаш осветявали истински въздушни замъци, а над Холирудския замък и параклиса се издигало стръмното възвишение Трона на Артур, свъсено и тъмно като някакъв мрачен дух, и сякаш ги пазело ден и нощ — както казваше един вуйчов приятел. Казах ви, господа, че вуйчо ми се спрял тук за минута и се огледал. И тогава похвалил времето, че почва да се прояснява, въпреки че луната вече залязвала, и продължил пътя си все така величествен и вървял с достойнство все по средата на улицата, като че ли търсел да срещне някой, който да му оспори правото да владее улицата. Но така се случило, че никой не бил склонен да се състезава с него. И той продължил, палците в джобовете на жилетката, кротък като агне.
Когато вуйчо ми стигнал края на Лийт Уок, предстояло му да пресече една голяма пустееща площ, отделяща го от късата улица, по която трябвало да завие, за да си отиде направо в къщи. По това време тази площ била оградена и принадлежала на някакъв си майстор на каруци, който бил сключил договор с пощенското управление за изкупуване на стари, износени пощенски коли. На вуйчо ми, голям любител на коли — стари, млади, средни на възраст, изведнъж му хрумва да се отклони от пътя си не за друго, а само за да надзърне през стобора да види тези коли; той си спомнил, че бил виждал около десетина вътре, в много жалко и разнебитено състояние. Вуйчо ми, господа, беше много възторжена натура и много настойчив. Като разбрал, че не ще може да ги разгледа добре през оградата, той я прескочил, настанил се спокойно на една стара ос и почнал много старателно да разглежда пощенските коли.
Имало десетина, а може би и повече — вуйчо ми не беше съвсем сигурен, а тъй като много държеше на достоверността на числата, никога не каза броя им, — но там те си стояли сгушени накуп във възможно най-окаяно състояние. Вратите им откъснати от пантите и захвърлени, подплатата им отлепена, само тук-таме висяла някаква дрипа, закачена на ръждив пирон. Фенерите липсвали, върлините им отдавна изчезнали, железарията им ръждясала, боята им избеляла. Вятърът свирел през процепите на дървената част, а дъждът, преливащ от покривите, се стичал капка по капка в колите и издавал глух, меланхоличен звън. Това били гниещи скелети на отминали пощенски коли и в това пусто място, в този час на нощта, гледката била мрачна и нерадостна.