Фурията на курсора

— Около дузина призователи на земя и дърво дават нелоши надежди, но все още трябва много да работят и да работят и те очевидно няма да са ни достатъчни. Изобщо нямаме рицари на метал. А останалите шестдесет са рицари Аери.

Веждите на Тави плъзнаха нагоре.

— Всеки легион би направил всичко, за да притежава толкова много рицари Аери, сър.

— Да — въздъхна Сирил, — само да можеха да летят.

— Не могат да летят? — подскочи Тави. — Винаги съм смятал, че ако си един от тях, то способността за летене е нещо, което се подразбира от само себе си.

— Е, повечето могат да се издигнат във въздуха. Но да действат като едно цяло за тях е проблем. Ако трибун Фантус и младият Антилус не предотвратяваха сблъсъците, а лейди Антилус и синът й не помагаха, вече щяхме да имаме няколко смъртни случая.

Тави се намръщи, след което каза.

— Може би Максимус може да им помогне? В тяхното обучение, имам предвид.

Капитанът изпръхтя насмешливо.

— Това би било грешка. А и имам нужда от него там, където е сега. Но дори да го направя, не бих му позволил да е близо до рицарите-рибки. Виждал ли си го как лети?

Тави се намръщи за момент и се опита да си спомни.

— Не, сър.

— Той не толкова лети, колкото прави високи скокове. Ако има късмет, дори се приземява на крака. А ако не, то на някого върху главата. Веднъж трябваше да го вадим от блато. Дори не мога да изброя колко пъти си е чупил краката.

Тави се намръщи.

— Това… не прилича на Макс, сър.

— Мисля, че той не обича да говори за това. Никога и през ум не ми е минавало, че ще спре да опитва. Но после го видях как се пробва да лети тук. Проклятие, това е направо позор. Но понякога и това се случва.

— Да, сър — отговори Тави, без да знае какво друго да каже.

— Сципио — продължи капитанът. — Все още не съм приел клетвата ти.

— Не, сър. Мислех, че за това ме викате.

— Така е — каза Сирил и присви очи. — Не съм глупак, младежо. Мнозина са тук по някаква своя лична причина. А някои и по нечии чужди лични причини.

Тави премести поглед към тренировъчното поле, без да каже и дума, защото не знаеше какво да каже.

— Ще те попитам само едно: можеш ли да се закълнеш във вярност към този легион, към тези хора, без съмнения или въпроси?

— Сър… — започна Тави.

— Това е важно — каза капитанът. — Всички трябва да знаем, че можем да разчитаме един на друг. Само тогава можем да служим на короната и Империята, въпреки трудностите и опасностите. Че няма да изоставим своя брат и без колебание ще дадем живота си един за друг. Иначе това не е легион. А просто тълпа от въоръжени хора.

Той погледна Тави и каза:

— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да се закълнеш, млади човече?

Тави вдигна глава и срещна погледа на Сирил.

— Тук съм, за да служа на короната, сър. Да.

— Значи получих клетвата ти?