![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
— Уинтроу? — Гласът на Ета прониза вълнистата чернота. — Ето ти вода. — Скоро след това почувства дразнещо гъделичкане на влага върху устните си. Размърда ги, като се задави за момент, докато се опитваше да я избегне. Миг по-късно осъзна грешката си. Тази течност беше необходима за възстановяването на тялото му. Вода, препитание и пълна почивка, необезпокояван от раздвоението, което го затрудняваше.
Слаб натиск върху бузата му. Далечен глас, който познаваше.
— Умри, ако трябва, момче. Но знай, че ме боли. Ех, Уинтроу, ако въобще изпитваш някаква обич към мен, пресегни се и живей. Не захвърляй мечтата, която ти самият предсказа.
Думите се съхраниха в него, за да бъдат обмислени по-късно. Точно сега нямаше време за Кенит. Драцената му показваше нещо — нещо, което беше дотолкова част от Са, че той се чудеше как е могло да бъде вътре в него толкова време и да е останало незабелязано. Функционирането на собственото му тяло се разкриваше пред него. Въздух нашепваше от дробовете му, кръв течеше през крайниците му и всичко принадлежеше на него. Това не беше някаква неконтролируема територия; това беше собственото му тяло. Можеше да го поправи.
Почувства как се успокоява. Неограничавани от напрежение, сега ресурсите на тялото му се стичаха към ранените му части. Познаваше нуждите си. След миг откри отказващите мускули на челюстта и мудния език. Раздвижи устата си.
— Вода — успя да изграчи. Повдигна скованата си ръка в немощен опит да се защити. — Сянка — помоли. Докосването на слънцето и вятъра до наранената му кожа беше мъчително.
— Той проговори! — заликува Ета.
— Капитанът беше — обяви някой. — Издърпа го право от смъртта.
— Самата смърт отстъпва пред Кенит! — оповести друг.
Грубата длан, която толкова нежно докосна бузата му, и силните ръце, които така внимателно повдигнаха главата му и задържаха блажено хладната, капеща купа до устата му, бяха на Кенит.
— Ти си мой, Уинтроу — заяви пиратът.
Уинтроу пи за това.
Мисля, че можеш да ме чуеш. Помнещата протръби думите, докато плуваше в сянката на сребристия корпус. Успяваше да напредва заедно с кораба. Надушвам те. Усещам те, но не мога да те намеря. Умишлено ли се криеш от мен?
Тя притихна, напрягайки всяко сетиво, за да долови отговор. Нещо, вкусваше нещо във водата, горчива следа като парещи токсини от собствените ѝ жлези. То сълзеше от корабния корпус, ако такова нещо беше възможно. Като че ли чуваше гласове, толкова далечни гласове, че не можеше да различи думите им; единствено, че говореха. Нямаше никакъв смисъл. Змията почти се опасяваше, че полудява. Щеше да е горчива ирония най-накрая да постигне свободата си и в този момент да позволи на лудостта да я победи.
Разтресе се по цялата си дължина и освободи тънка струя от токсини. Коя си ти? — настоя. Къде си? Защо се криеш от мен?
Чакаше отговор. Такъв не дойде. Никой не ѝ отвърна, но беше убедена, че някой слушаше.
Глава четвърта
Полетът на Тинтаглия
Небето не беше синьо, о, не. Не и когато тя се носеше в полет, защото, сравнено с нейния блясък, какво можеше да претендира да бъде синьо? Драцената Тинтаглия изви гръб и се възхити на слънчевата светлина, която се отразяваше в сребристо от наситеното синьо на люспите ѝ. Красива отвъд думите. И все пак, даже и това чудо не можеше да разсее стремителния поглед и още по-стремителните ѝ ноздри от това, което беше по-важно дори от нейното величие.
В залива далеч под нея се движеше храна. Кошута, угоена от лятната паша, бе тръгнала твърде смело през горската поляна. Глупаво създание! Някога никоя сърна нямаше да излезе на открито, без преди това да хвърли бдителен поглед наоколо. Нима драконите наистина ги нямаше тъй дълго на света, че копитните бяха изоставили предпазливостта си към небето? Скоро щеше да им даде урок. Тинтаглия прибра крилата си и се спусна рязко. Едва когато беше толкова близо, че сърната нямаше как да ѝ избяга, огласи лова си. Музикалното прозвучаване на нейното Ки-и-и, докато се привеждаше, разцепи утринния покой. Сграбчващите нокти на предните ѝ крака повдигнаха жертвата до гърдите ѝ, а задните крака на кошутата поеха удара от приземяването ѝ. Отскочи без усилие във въздуха, отнасяйки сърната със себе си. Плячката ѝ беше застинала в ступор. Ловко захапване в задната част на врата ѝ я беше парализирало. Тинтаглия я отнесе на една камениста издатина с изглед над просторната долина на Дъждовната река. Излочи кръвта, събираща се в локва, след което закъса тъмночервени късове, за да засити глада си, като мяташе глава назад, за да ги преглътне. Невероятното удоволствие, което изпитваше от храненето, почти я изуми. Вкусът на топлото кърваво месо, отявлената миризма на изсипаните вътрешности в съчетание с физическото усещане за запълвания ѝ с големи късове стомах. Можеше да усети как тялото ѝ се тонизира. Дори слънчевата светлина, попиваща в люспите ѝ, я презареждаше.