Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Дуротан си спомни как огърът ги настигаше, ревеше яростно и размахваше боздугана си. И с някакво неприятно неудобство се спомни колко бързо се появиха дренаите и спасиха него и Оргрим. Спомни си как не можеха да се приберат по домовете си, защото наближаваше да се стъмни. Той се намръщи. През главата му премина дръзка мисъл, но все пак…

— Мръщите се, вожде. Явно младежката ви вяра в тях започва да отслабва?

Дуротан не отговори, нито пък погледна към главния шаман на клана си. Той остана взрян в земята и, въпреки че не желаеше да се чувства така, не можеше да потисне съмнението, което обзе сърцето му като студените пръсти на мразовита сутрин.

В спомените си той отново разговаряше с Ресталаан и обясняваше на високия син дренаи:

„Самите ние не сме били това, което сме сега.“

„Не, не бяхте“ — отвърна му Ресталаан. — „Ние видяхме как орките израстват силни, ловки и талантливи. Впечатлени сме от вас.“

Той отново усети остро пробождане, сякаш комплиментът бе внимателно прикрита обида. Сякаш дренаите бяха по-висши същества… въпреки че имат странна, неестествено синя кожа, краката им приличат на тези на обикновен талбък, имат дълги, гущерски опашки и лъскави сини копита вместо нормални ходила, каквито имат орките…

— Отговорете ми, вожде. Какво си спомняте?

С груб и мрачен глас Дуротан му разказа за неочакваната поява на дренаите, за почти обидните думи на Ресталаан и… за Велън, техния пророк, който задаваше много въпроси за орките, без да запълва времето с празни приказки. Той наистина изглеждаше заинтересован от живота им.

— Разбира се, че е бил — каза Дрек’Тар. — Каква възможност е получил само! Те за заговорничили срещу нас, откакто са пристигнали. И са открили двама… простете ми, Дуротан, но… Открили са две млади и наивни деца, които са им казали всичко, което са искали да разберат. Сигурно е било голямо събитие!

Предците не можеха да ги лъжат, особено за нещо толкова сериозно. Дуротан знаеше това. И сега, когато си спомняше всичко от онзи ден и нощ, в тази нова светлина действията на Велън определено изглеждаха съмнителни. И все пак… Наистина ли Велън е такъв хитър измамник, че доверието, което Оргрим и Дуротан почувстваха, да е било пълна лъжа?

Дуротан склони глава.

— Част от мен все още се съмнява, приятели — каза тихо той. — Но все пак не мога да заложа бъдещето на хората си на нещо толкова ненадеждно, колкото са личните ми съображения. Нер’зул не иска да започваме война от утре. Той пожела да се подготвим, да наблюдаваме и да станем по-единни. Това ще го направя — за доброто на Фростулф и за доброто на орките.

После той се обърна към всяко едно угрижено лице. Някои от тях бяха само другари, други, като Драка и Дрек’Тар, той познаваше и обичаше.

— Кланът Фростулф ще се подготви за война.