Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

Оргрим изсумтя недоверчиво.

— На мен също, но когато тръгнах от лагера ни, Блекхенд още се ядосваше на шамана. Той не вижда какво правим ние с теб.

Дуротан нямаше право да говори лошо за друг лидер на клан, но пък и не беше тайна какво мислеха повечето орки за Блекхенд. Той определено беше могъщ орк, в пълния си разцвет, по-огромен и силен от всеки друг, когото Дуротан беше виждал през живота си. И със сигурност не беше глупав. Но нещо в него караше космите на Дуротан да настръхват. И той реши да премълчи.

— Дори в мрака виждам, че нещо те мъчи, стари друже — каза тихо Оргрим. — Няма нужда да говориш, за да разбера какво ще кажеш. Той е мой вожд, заклел съм се във вярност и няма да наруша обета си. Но дори аз имам своите опасения.

Дуротан се изуми от това признание.

— Наистина ли?

Оргрим кимна.

— Разкъсвам се, Дуротан. Разкъсвам се между верността си и това, което ми подсказва умът и сърцето. Дано никога не попадаш в такова положение. Като заместник мога да го поукротя, но не повече. Той е вожд на клан и властта е в негови ръце. Мога само да се надявам, че утре ще се вслуша в другите и няма упорито да седи на накърнената си чест.

Дуротан пламенно споделяше тази надежда. Ако нещата наистина бяха зле, както показваше изражението на Нер’зул, последното нещо, което той искаше да види, е как лидерът на един от най-мощните кланове се държи като разглезено дете.

Очите му се спряха върху тъмната форма на гърба на Оргрим. Гордост и мъка изпълниха думите му.

— Сега носиш дуумхамъра. Не знаех, че баща ти е загинал.

— Той загина храбро и честно — отвърна Оргрим. После се поколеба и продължи: — Помниш ли онзи ден, когато се натъкнахме на огъра и дренаите ни спасиха?

— Никога няма да го забравя — отвърна Дуротан.

— Техният пророк спомена за времето, когато ще получа оръжието — каза Оргрим. — Толкова се вълнувах при мисълта, че ще го размахвам на лов. В онзи ден за пръв път разбрах, и наистина осъзнах, че денят, в който това оръжие стане мое, ще е денят, в който съм останал без баща.

Той свали оръжието от гърба си и го вдигна. „Сякаш затанцува“ — помисли си Дуротан. — „Какъв баланс на сила и грациозност.“ Луната огряваше силното тяло на Оргрим, докато той се движеше, приклякваше и замахваше. Накрая, задъхан и запотен, Оргрим прибра легендарното си оръжие.

— Велико нещо е това — каза тихо Оргрим. — Оръжие на сила. Оръжие на пророчество. Гордостта на рода ми. И бих го строшил на хиляди парченца със собствените си ръце, ако това можеше да върне баща ми.

Без да каже нищо повече, Оргрим се запъти към скупчените блещукащи огньове. Дуротан не го последва. Той седна и дълго време се взира в звездите, и нещо дълбоко в душата му казваше, че когато утре се събуди, света, който ще види, ще бъде коренно различен от този, който познава.