Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

— Никога не съм виждала Дрек’Тар такъв, даже когато тялото на Майка Кашур бе премазано — каза Драка.

Дуротан не й отговори, просто кимна и продължи да наблюдава.

Нер’зул излезе напред и се запъти към центъра на тълпата. Всички се отместваха да му направят път. Той започна да пристъпва по посока на движението на слънцето и да шепти нещо. После се спря и вдигна ръце. Пред него избухна огън, който се стрелна нагоре и създаде картина, която предизвика одобрителните възгласи дори на тези, които много пъти бяха виждали подобни неща. Огънят се задържа нависоко за известно време, после се смали и се превърна в традиционен, макар и магически огън.

— Докато настъпва мрак, но само буквално, седнете около огъня — заповяда Нер’зул. — Нека членовете на всеки клан се съберат на едно място, заедно с шаманите си. Аз ще ви извиквам да се изкажете, когато дойде време.

— Може би искаш и да ти донесем някое убито животно — чу се яростен, гневен глас. — И покорно да полегнем в краката ти през нощта!

Дуротан познаваше този глас. Беше го чувал доста често по време на празника Кош’харг, когато бе по-млад, а по-късно чу и бойните викове на собственика му по време на лов. Този глас не можеше да се сбърка. Той се обърна към Гром Хелскрийм, младия вожд на клана Уорсонг, с надеждата избликът му да не отложи това, което Нер’зул трябваше да сподели с всички.

Хелскрийм стоеше пред хората от клана си, по-слаб от повечето орки, но все пак висок и страховит. Цветовете на Уорсонг бяха червено и черно и, макар че Хелскрийм не носеше броня, простите пера в тези силни цветове трябваше да говорят достатъчно за значението им. Той скръсти ръце и се вторачи в Нер’зул.

Нер’зул не се хвана на уловката, а просто дълбоко въздъхна.

— Разбирам, че мнозина от вас усещат честта си накърнена. Позволете ми да говоря и ще останете доволни, че сте дошли. Децата на децата ви ще бъдат доволни за това.

Хелскрийм изръмжа, очите му проблеснаха, но не гъкна повече. Той постоя още малко, после сви рамене, сякаш за да покаже, че сам е решил, и седна. Хората от клана му последваха примера му.

Нер’зул изчака, докато всички се умълчат и после заговори.

— Имах видение — започна той — от един от предците, на когото имам по-голямо доверие, отколкото мога да опиша с думи. Тя ме предупреди за съществуването на заплаха, която ни дебне като отровен скорпион в цветен храст. Всички шамани могат да потвърдят това и ще го направят, когато дойде редът им да говорят. Натъжава ме и ме вбесява това, че сме били така подмамени.

Дуротан се хвана за думите на шамана, а сърцето му заби лудо. Кой бе този мистериозен враг? Как им бе убягнал такъв тъмен противник?

Нер’зул въздъхна, свеждайки поглед към земята, и после се съвзе. Гласът му беше дълбок и уверен, макар и пропит с тъга.

— Врагът, за когото ви говоря — каза с мъка той, — са дренаите.