Рубинения кръг [bg]

— А не може ли и двамата да сме невидими? — попита той. — Ти ще останеш долу и ще гледаш заради мен. Ще ми казваш накъде да продължа.

Госпожа Теруилиджър омагьоса Еди, за да стане невидим, а след това аз изрекох заклинанието, за да стана също невидима. Не беше много силна магия за невидимост и ако някой ни търсеше, щеше да ни открие. Не искахме да правим по-силна магия, в случай че се наложи по-късно да се защитаваме. Надявахме се, че никой турист или служител в парка няма да очаква някой да се катери по стените на руините.

Невидими, двамата с Еди лесно прескочихме оградата и приближихме въпросната кула. Отблизо много по-добре долавях какво представлява предметът.

— Прилича на тухла — казах на Еди.

Той проследи погледа ми, все още неспособен да види това, което виждах аз.

Повърхността на кулата беше груба и неравна, като тук-там имаше подпори и отвори, останали от някогашните прозорци. Аз нямаше да мога да се изкача по нея, но Еди ловко се катереше, силните мускули на тренираното му атлетично тяло се напрягаха, докато се залавяше за някоя издатина или наместваше крака си във вдлъбнатина в камъните. Напредваше бавно нагоре и най-сетне стигна до горния прозорец, където можеше да отдъхне и да застане върху открития перваз. Протегна ръка и сложи наслуки ръка върху една тухла.

— Сега какво?

— Това, което търсим, че намира на три тухли вляво от теб и две нагоре — извиках аз.

Той преброи, придвижи ръката си и докосна тухлата, която виждах като златна.

— Тази ли е? Хлабава е. Мога да я извадя.

— Тази е.

Аз се напрегнах, докато той изваждаше тухлата от стената. От такова разстояние не усещах никаква опасност, но нямаше да се учудя, ако цялата сграда се срути отгоре ни, докато вадеше тухлата. С малко извиване и дърпане, тухлата излезе. Двамата с Еди застинахме в очакване да ни връхлети смъртоносен рояк фотиани или някакво друго бедствие. Когато нищо не се случи, той хвърли тухлата, която тупна на земята до мен и започна да се спуска надолу. Щом се приземи благополучно, ние побързахме да напуснем оградената територия и отнесохме тухлата при госпожа Теруилиджър.

Тримата се надвесихме над нея, надявайки се на някакво разкритие, ала нищо не се случи. Пробвахме няколко заклинания и се опитахме да я сравним с оригиналната тухла, която носехме от Питсбърг. Отново нищо. Предполагайки, че наблизо може да има още златни тухли, претърсихме района, но нищо не намерихме. Потни и гладни, решихме да си починем и да обядваме. Отидохме в един немски ресторант и с изненада установихме, че е пълен с туристи, както между впрочем и другите ресторанти в парка на малкия град.

— В града се провежда симпозиум по риболов — осведоми ни нашият сервитьор. — Надявам се, че сте си запазили места в някой от хотелите, ако възнамерявате да останете.

Всъщност не бяхме, при все че обсъждахме възможността да останем да пренощуваме и утре отново да претърсим парка.