Рубинения кръг [bg]

Сега внезапно осъзнах, че тя може би е изпитвала още нещо, което напълно ми бе убягнало: съжаление.

— Наистина мисля, че тя се опита да помогне — настоях, при все че знаех колко налудничаво звучат думите ми, особено за Еди. Той беше там в нощта, когато ме плениха, в нощта, когато тя ме предаде. — Нещо се е променило.

Той не възрази, но все още бе напрегнат и разтревожен.

— Чудя се дали да не променим плановете си, в случай че те започнат да претърсват района за нас.

— Не — отсякох твърдо, чувствайки се все по-уверена в моите предположения. — Тя няма да ни издаде. Освен ако не забележиш явни признаци, че ни преследват, продължаваме за Ха Ха Тонка.

Докато пътувахме, не можех да се успокоя, все още потресена от разкритието, че Зоуи може да има съмнения — ако не за алхимиците, то поне за това, което те ми сториха. След като най-сетне успях да се съвзема от първоначалния шок, установих, че съм обзета от чувство, което не бях изпитвала по отношение на нея от много дълго време: надежда.

Когато наближихме националния парк Ха Ха Тонка, облаците започнаха да оредяват, а утринната температура вещаеше горещ ден. Паркирахме и се спряхме в туристическия център, като се скупчихме пред картата на парка. Макар че имаше обширни участъци и алеи, ние решихме, че внушителните каменни руини — обявени в парка за „замък“ — са мястото, с което нашата улика беше директно свързана.

В този ранен час наоколо нямаше никого, освен служителите в туристическия център. Двете с госпожа Теруилиджър обиколихме каменните руини, търсейки някакви следи от магия, като от време на време правехме заклинания за откриване. Еди също претърсваше наоколо, но гледаше да не се отдалечава много от нас, за да ни охранява, разчитайки, че ние ще намерим това, което търсим. Тази част от мен, която отдавна бе запленена от изкуството и архитектурата, неволно се наслаждаваше на величествените руини и аз искрено съжалявах, че Ейдриън не е с мен. След сватбата ние нямахме меден месец, но често си говорехме за местата, които искахме да посетим, ако бяхме свободни. Италия все още беше начело в списъка ни, както и Гърция. Но ако трябва да съм честна, с удоволствие бих се установила да живея в Мисури, стига Ейдриън да е с мен и никой да не ни преследва.

След няколкочасово търсене всички бяха сгорещени и потни, но усилията ни останаха безрезултатни. Еди, който все още не бе убеден в добрите намерения на Зоуи, ставаше все по-неспокоен, задето се мотаем тук, и искаше да потеглим по-скоро. Наближаваше обяд и тъкмо се канехме да починем, когато зърнах нещо с периферното си зрение. Обърнах се, погледнах към една от разрушените кули и видях нещо малко и златисто да блести на следобедното слънце. Докоснах ръката на Еди и посочих.

— Какво е онова златно нещо?

Той засенчи очите си с длан и се взря.

— Какво златно нещо?