Рубинения кръг [bg]

Пристигна сервитьорката с нашата вечеря и аз прибрах телефона в чантата. Тя подреди чиниите на масата, погледна към тухлата и дъхът й секна.

— Хей, хора, да не сте я отмъкнали от Ха Ха Тонка3?

Ние се втренчихме смаяно в нея, сякаш говореше на чужд език.

— Искам да кажа, че е супер, ако сте го направили — додаде тя забързано, притеснена от мълчанието ни. — Мястото е много яко. Виждала съм много хора да отиват и да се връщат от там. Аз самата не бих се отказала от един сувенир.

Госпожа Теруилиджър първа се окопити.

— Бихте ли повторили отново името? Ха Ха Уонка?

— Ха Ха Тонка — поправи я момичето. Погледът й се плъзна по лицата ни. — Наистина ли не сте били там? Тази тухла прилича на онези от руините. Би трябвало да ги посетите, ако отивате в Озарк.

Веднага щом сервитьорката се отдалечи, аз потърсих Ха Ха Тонка в интернет по мобилния си.

— Невероятно! — възкликнах. — В Мисури има замък.

— Смяташ, че държат Джил там? — живна Еди и очите му възбудено заблестяха. Можех да се закълна, че той вече си представя как я спасява от висока кула, като междувременно е сразил огнедишащ дракон или робот динозавър.

— Едва ли. Тя беше права за „руините“. — Показах им снимка на Ха Ха Тонка — доста впечатляваща постройка, макар че очевидно бе видяла и по-добри дни. Нямаше покрив и част от стените също бяха разрушени, останките бяха под открито небе и леснодостъпни. Сградата навярно е била голямо имение, а не замък, и целият район бе превърнат в държавен парк, изобилстващ с алеи и други природни атракции. Ако Джил се намираше там, беше съвсем очевидно, че не биха могли да я държат затворена… Но поне сега разполагахме с някаква конкретна цел, тъй като сервитьорката беше права за едно: нашата тухла изглеждаше като извадена от руините.

Това откритие ни вдъхна нови сили и ние почти забравихме за храната, докато чертаехме планове. Според уебсайта на парка, той се отваряше за посетители в седем сутринта. Решихме да отидем колкото може по-рано, за да разузнаем предварително околността. Ако съществуваше дори и най-малкият шанс да се натъкнем на някакво изпитание, подобно на онова в Музея на роботехниката, по-добре беше да проникнем там извън работното време. Имайки предвид как се развиваше този странен „лов на боклук“, наистина не можехме да предвидим с какво може да се сблъскаме, нито какво очакваше от нас този, който бе замислил тази игра.