Драконите на сломеното слънце [bg]

Джерард мрачно се огледа и затегна хватката около прашната яка на затворника си. Трийсет и седемте кендери на име Тасълхоф Кракундел бяха дошли, за да се запознаят с трийсет и осмия си събрат.

— Изчезвайте! — махна с ръка рицарят, все едно пъдеше пилци.

Съвсем естествено, кендерите не му обърнаха внимание. И независимо, че бяха изключително разочаровани да разберат, че новият Тасълхоф не е поклащащо се зомби, все пак искаха да разберат къде е ходил, какво е видял и какви съкровища крие в торбичките си.

— Искаш ли малко средиденски кейк? — попита го приятно на вид момиче.

— Много благодаря, колко мило от ваша страна. Аз… — Очите на пленника се разшириха. Опита се да каже нещо, не успя заради кейка в устата си, след което едва не се задави. Наобиколилите го кендери със съчувствие го потупаха по гърба. Парчето кейк изхвърча като стрела, а той се закашля и най-сетне успя да си поеме въздух. — Кой ден е днес?

— Средиден! — извикаха в един глас кендерите.

— Но тогава не съм го изпуснал! — извика триумфално Тасълхоф номер трийсет и осем. — Всъщност дори е станало по-добре, отколкото можех да се надявам! Така ще мога да кажа на Карамон какво възнамерявам да говоря на погребението утре! Сигурен съм, че ще му се стори изключително интересно.

Кендерът вдигна очи към небето. Прецени местоположението на слънцето — на около половината път до хоризонта — и каза:

— Хм-хм. Явно нямам чак толкова време. А сега, ако ме извиниш, най-добре да бягам.

И наистина побягна, оставяйки втрещения Джерард да стои на моравата, стиснал в ръката си връхната му дреха.

Рицарят стоя така цели пет секунди, зачуден как ли малкият негодник е успял да се измуши от дрехата, без да изгуби нито една от кесиите, които понастоящем весело подскачаха и се тресяха, сипейки по пътя му съкровища за най-голямо удоволствие на трийсет и седемте тасълхофци. Накрая Джерард се принуди да заключи, че е станал свидетел на феномен, който може да се сравни единствено със заминаването на боговете и който никога не му е съдено да разбере, и вече се канеше да се втурне след скитащия си затворник, когато си даде сметка, че не може да изостави поста без охрана.

За щастие тъкмо в този момент се зададе отговорникът, придружен от цял отряд соламнийски рицари. Мъжете изглеждаха сериозни и носеха най-излъсканите си брони, готови да посрещнат завръщащите се Герои, понеже тъкмо това бяха разбрали, че се готвят да направят.

— Просто кендер, сър — обясни Джерард. — Някак е успял да се промъкне в гробницата. После сам се пусна навън. Избяга ми, но мисля, че знам накъде се е упътил.

Отговорникът, як мъжага, който не пропускаше възможността да се наслади на чаша пиво, почервеня. Рицарите се заоглеждаха глуповато — кендерите се бяха хванали за ръце и танцуваха в кръг около тях — след което се втренчиха обвинително в Джерард.

— Ами, аз да бягам да го хвана — измърмори рицарят и се втурна по петите на избягалия затворник.