Плясъкът на крилете му [bg]

Колкото и бързо да бе дошло издигането му, а с него и издигането на всички Матераци, дори най-страстните обожатели на Кон останаха изумени от вестта, че кралят ще го прави командир на всичките армии на Швейцария и Албания. Този необичаен и явно глупав ход, предвид гибелната заплаха, пред която бяха изправени швейцарците, срещна по-малко съпротива, отколкото би могло, защото всички очакваха тази длъжност да се заеме от виконт Харууд, вече бившия фаворит на крал Зог — човек без никакъв военен опит и талант. От надежден източник се знаеше, че щом разбрал за назначението на Кон, Харууд се оттеглил в спалнята си и плакал цяла седмица. По-неприличните слухове, които сигурно не бяха верни, нашепваха, че пенисът му се бил свил до размерите на жълъд. В светлината на това, назначението на Кон не бе толкова абсурдно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той се беше променил значително след погрома при Силбъри Хил. Бе се намирал на косъм от ужасна смърт и бе принуден да изтърпи да бъде спасен от човек, когото някога е тормозил и презирал. Дори ИдрисПюк, който избухна в смях, щом чу за назначението му на такъв абсурдно влиятелен пост, след няколко дни на срещи с Кон и Випонд започна да осъзнава, че поражението, смъртта и унижението от Силбъри бяха преобразили младежа. Ето един човек, който беше възпитан да се бие и бе усвоил горчивите си уроци рано. В допълнение към това Кон, по съвета на Випонд, слушаше внимателно ИдрисПюк и изглеждаше искрено възхитен от свършената от него работа за наближаващата война с Изкупителите. Кон не биваше да знае, че по-голямата част от информацията е предоставена от Томас Кейл.

— Ами ако Кейл се върне? Как ще го приеме Кон? — поинтересува се ИдрисПюк.

— Той знае ли? — попита Випонд.

— Какво?

— Онова, което е по-добре да не знае.

— Вероятно не. Ако си мислим за едно и също.

— Едно и също е.

— А има ли вероятност той да се върне — имам предвид Кейл? — попита брат му.

— Очевидно не.

Този отговор прозвуча нещастно и щеше да е още по-нещастен, ако той можеше да види момчето, което за негова изненада продължаваше да му липсва все тъй силно. Кръговете около очите на Кейл бяха станали още по-тъмни, а кожата му — още по-бяла от изтощителното повръщане, което го връхлиташе, понякога за няколко секунди, понякога за часове. Някои дни бяха по-добри от другите — даже имаше седмици, в които той си мислеше, че болестта може би си отива. Но пристъпите винаги се връщаха, рано или късно, по-силни или по-слаби в зависимост от собствените си прищевки.

По време на една от тези по-добри седмици сестра Врай каза, че искала да се качи на билото на един близък хълм — както за да провери дали са верни слуховете, че на върха растели син градински чай и оранжева мелия, така и защото се говореше, че гледката оттам към морето и планините била най-хубавата в Кипър.

— Може да е хълм — каза задъханият Кейл след стотина стъпки изкачване, — но ми се струва като цяла планина.

Оказа се добре, че тръгнаха рано, защото Кейл трябваше да си почива на всеки няколкостотин метра. При шестото спиране той заспа; спа близо час. Сестра Врай се поразходи сред сухите шубраци и ронливата земя. Макар че през последните няколко месеца бе валяло малко, навсякъде между трънливите дървета и храсти се мяркаха приятни за окото цветни петънца — червена метличина, желтак и мъничките яйцевидни цветове на уроката.

Когато тя се върна, Кейл беше буден. Изглеждаше блед, с още по-тъмни кръгове около очите.

— Да се връщаме — реши сестра Врай.

— Няма да стигна до върха, но може да продължим още малко.

— Хленчиш като женчо — обади се Поли.

— Един ден — отвърна шепнешком Кейл — ще те разнищя и ще изплета на някого нов задник.