Дългият път към дома [bg]

— А това е Бийн — каза Мариана.

Пред Клара и Мирна стоеше дете на дванайсет-тринайсет години. Облечено бе с дънки и широка блуза, а косата му бе дълга до раменете.

— Здравей — каза Мирна.

— Здрасти.

— Бийн, нали помниш леля Клара?

— Да. Как е чичо Питър?

— Ами замина да рисува — отвърна Клара и усети как Бийн я пронизва с острия си поглед.

Много неща се забелязваха веднага у това дете: ясно бе, че е възпитано, тихо и умно. Наблюдателно.

Но не беше ясно дали Бийн е момче, или момиче.

След като установи, че колкото и да се опитва да разтревожи родителите си, те няма да я забележат, Мариана Мороу смени тактиката. Роди дете, без да се омъжва. Кръсти го Бийн. А накрая нанесе съкрушителния удар и не съобщи на роднините си дали детето е момче, или момиче. Бе създала едновременно потомство и биологично оръжие.

Клара предполагаше, че след време полът на Бийн ще стане ясен. Или Мариана ще се умори да разиграва този цирк, или детето само ще се разкрие. Или когато порасне, ще се разбере.

Но не се бе случило нищо подобно. Бийн си оставаше хермафродит, а семейство Мороу все така тънеха в неведение.

Вечерята премина в мълчание — Мариана очевидно бе съжалила за отправената покана почти веднага след като бе изрекла думите. Когато се нахраниха, Бийн заведе гостенките на горния етаж, за да им покаже цветния кръг, който чичо Питър му/й бе показал как да направи.

— Интересуваш ли се от изкуство? — попита Мирна, докато следваше детето нагоре по стълбите.

— Не особено.

Вратата на стаята на Бийн се отвори и тъмнокожата жена изненадано повдигна вежди.

— И по-добре — прошепна на Клара.

Вместо плакати с популярни поп звезди или известни спортисти по стените на Бийн бяха налепени картини. Стаята създаваше впечатление за пещера от неолита в центъра на Торонто.

— Приятни картини — рече леля Клара.

Мирна я стрелна с предупредителен поглед.

— Какво? — прошепна художничката. — Опитвам се да поощря детето.

— Това ли искаш да поощряваш? — възмути се Мирна и размаха дебелия си пръст към стените.

— Много са зле — каза Бийн, след като седна на леглото и се озърна. — Но на мен си ми харесват.

Клара се опита да потисне усмивката си. Горе-долу така се бе чувствала и тя, когато създаваше първите си творби. Знаеше, че са зле. Но си ги харесваше. Макар че никой друг не споделяше мнението й.