Неудържимата армия [bg]

— За нас. За мен. Прецаках началото на разследването.

Като се има предвид, че маршал Даву е бил известен с грубия си език, един вид наследен от революционните години, Емери не се стремеше да говори изискано.

— Ако Лео е била нападната, Блерио, значи, Ербие наистина е бил убит.

— Защо свързвате едното с другото, господин капитан?

— Всички ги свързват. Помисли малко.

— И какво казват всички?

— Че е знаела много за смъртта на Ербие, като се има предвид, че Лео винаги знае много за всичко и за всеки.

— Леони не е клюкарка.

— Но е акъл, но е памет. За съжаление нищо не сподели с мен. Това може би щеше да й спаси живота.

Емери отвори бонбониерата, пълна с лакрицови дражета, и я побутна към Блерио.

— Майката ще ни се разгони, сержант. Тип, който удря в плочите главата на възрастна жена, трябва да се взима на сериозно. С други думи, дивак, демон, когото съм оставил на свобода. Какво друго се говори в града?

— Казах ви, господин капитан, не знам.

— Не е вярно, Блерио. Какво разправят за мен? Че не съм си свършил работата, това ли?

— Ще престанат. Хората говорят, после забравят.

— Не, Блерио, този път са прави и няма да забравят. Ербие е изчезнал от единайсет дни и са минали девет дни, откакто научих. Бях решил да не обръщам внимание, защото помислих, че Вандермотови ми кроят шапка. Знаеш това. Исках да се предпазя. И когато откриха тялото му, реших, че се е убил, защото така ми изнасяше. Заинатих се като магаре и пръста си не мръднах. Ако кажат, че съм отговорен за смъртта на Лео, ще са прави. Когато убийството на Ербие беше още прясно, имаше шансове да тръгнем по следа.