Неудържимата армия [bg]

XI

Адамсберг не беше виждал Момо Късия фитил от две години. Сега трябваше да е двайсет и три годишен, прекалено възрастен, за да си играе на кибритени клечки, прекалено млад, за да се откаже от борбата. Бузите му вече бяха засенчени от брада, но тази новопоявила се мъжествена нотка не го правеше по-внушителен.

Младежът бе затворен в стаята за разпити, без дневна светлина, без вентилатор. Адамсберг го погледна през стъклото. Седеше на стола си свит и със сведен поглед. Разпитваха го лейтенантите Ноел и Морел. Ноел се въртеше около него, като небрежно си играеше с йо-йото, което му бе взел и с което Момо бе спечелил доста първенства.

— Кой му натресе Ноел? — попита Адамсберг.

— Тъкмо започваше дежурството си — неловко обясни Данглар.

Разпитът продължаваше от сутринта и майор Данглар не бе направил още нищо, за да го прекъсне. Момо поддържаше една и съща версия от часове — чакал сам в парка на зоната Френе, намерил новите маратонки в гардероба, извадил ги от плика. Имал бензин по ръцете, защото пипал маратонките. Не знаел кой е Антоан Клермон-Брасьор, изобщо.

— Дадоха ли му да яде? — попита Адамсберг.

— Да.

— Да пие?

— Две коли. Мамка му, господин комисар, какво си въобразявате? Никой не го изтезава.

— Обади се лично префектът — намеси се Данглар. — Момо трябва всичко да си признае до довечера. Заповед на вътрешния министър.

— Къде са тези прословути маратонки?

— Тук — каза Данглар, като посочи една маса. — Още вонят на бензин.

Адамсберг ги огледа, без да ги пипа, и поклати глава.

— Напоени са до върха на връзките — каза той.

Сержант Есталер се приближи до тях с бързи стъпки, следван от Меркаде с телефон в ръка. Без необяснимата закрила на Адамсберг младият Есталер отдавна да бе напуснал Бригадата и да го бяха прехвърлили в някое малко провинциално управление. Всички колеги малко или повече смятаха, че Есталер не е в час и дори, че е завършен кретен. Той пулеше големите си зелени очи, сякаш за да не изпусне нещо от околния свят, но редовно се разминаваше с най-очевадното. Комисарят се отнасяше към него като към кълн, на който е отредено да порасне, и твърдеше, че все някой ден потенциалът му ще се разгърне. Младежът впрочем непрекъснато полагаше педантични усилия, за да учи и сполучи. Но от две години насам никой още не бе видял прословутият кълн поне да укрепне. Есталер вървеше подир Адамсберг, както пътешественикът върви подир компаса си, съвършено безкритично, и в същото време боготвореше лейтенант Ретанкур. Антагонизмът между начините им на живот и на действие го хвърляше в непреодолимо недоумение. Адамсберг се придвижваше по криволичещи пътеки, докато Ретанкур цепеше по права линия към целта, следвайки реалистичния път на бивола към водопоя. Така че младият сержант често се спираше там, където пътищата се разделяха, неспособен да реши по кой да поеме. В тези мигове на максимално объркване той отиваше да направи кафе за цялата Бригада. Виж, това го умееше до съвършенство, тъй като помнеше предпочитанията на всекиго, колкото и да бяха многобройни.