Неудържимата армия [bg]

— Но той не е заспивал, господин комисар.

— Не спори. Заспал е, взел си му патлака и телефона, скрил си ги отзад в панталона си. Меркаде нищо не е забелязал.

— А ако се закълне, че оръжието му е у него?

— Ще сгреши, защото ще му го взема, и телефона също. С този телефон си казал на свой съучастник да те чака вън. Опрял си оръжието на тила ми, принудил си ме да ти сваля белезниците и да си ги сложа на моите ръце. А ето как ще излезеш от задния вход. Слушай ме добре. На улицата има два поста, от двете страни на вратата. Ще излезеш, като ще ме държиш на мушка, ама отблизо, достатъчно отблизо, за да не се опитат да се намесят. Ще можеш ли да направиш това?

— Може би.

— Добре. Аз ще кажа на момчетата да не мърдат. Трябва да имаш решителен вид, готов на всичко. Разбрахме ли се?

— А ако нямам решителен вид?

— Тогава рискуваш живота си. Гледай да се справиш. На ъгъла има пътен знак „Паркирането забранено“. Точно там завиваш надясно, удряш ме в брадата, аз падам. После тичаш право пред себе си. Една спряла кола ще ти светне с фаровете. Ще е паркирала на трийсет метра оттам, пред една месарница. Хвърляш патлака и скачаш вътре.

— А мобилния?

— Ще го оставиш тук. Аз ще имам грижата да го унищожа.

Мо гледаше Адамсберг поразен, повдигнал тежките си вежди.

— Защо правите това? Ще кажат, че не ви бива да се опълчите на едно лайно от предградията.

— Какво ще кажат, та мен не те засяга.

— Ще ви заподозрат.

— Не и ако добре си изиграеш ролята.

— Това да не е капан?

— Две години на топло, осем месеца, ако се държиш добре. Ако успея да се добера до истинския убиец, ще трябва все пак да отговаряш за въоръжено нападение над комисар и за бягство. Две години. Не мога да ти обещая по-малко. Съгласен ли си?

— Да — пророни Мо.

— Внимавай сега. Възможно е да издигнат толкова висока защитна стена, че да не мога никога да пипна убиеца. В такъв случай ще трябва да избягаш по-надалеч, да прекосиш океана.

Адамсберг погледна часовника си. Ако Меркаде спазваше цикъла си, сега трябваше да е заспал. Адамсберг отвори вратата и повика Есталер.

— Наблюдавай го, ей сега се връщам.

— Каза ли нещо?

— Почти. Разчитам на теб, не го изпускай от очи.

Есталер се усмихна. Обичаше Адамсберг да говори за очите му. Веднъж комисарят го бе уверил, че има отлични очи, че може всичко да види с тях.

Адамсберг полека слезе на долния етаж, като не забрави да прескочи деветото стъпало, в което всички се спъваха. Ламар и Морел бдяха на пропуска, в стаята с кафемашината Меркаде беше на поста си, заспал върху възглавниците и покрит с котарака, който лежеше върху прасците му. Лейтенантът любезно бе разкопчал кобура си и оръжието му беше на една ръка разстояние от комисаря. Който поглади котарака по главата и безшумно измъкна магнума. Ловко извади и телефона от предния джоб на панталона. Две минути по-късно отпрати Есталер и отново се затвори с Мо.