Неудържимата армия [bg]

— Но ние знаем, Данглар. Мо е изгорил стареца на олтара на своите убеждения. Днес в Ордебек един тип счупи една възрастна дама, както се чупи чаша на земята. Не съм в настроение да щадя убийците.

— Сутринта мислехте, че Момо е паднал в капан. Сутринта казвахте, че е щял непременно да се отърве от маратонките си, вместо да ги прибира в гардероба си, готови за обвинителите му.

— Мо се е мислил за още по-хитър. За достатъчно хитър, за да се снабди с нови маратонки и да ни накара да мислим, че искат да го натопят и да му припишат убийството. Но убийството си е негово, Данглар.

— И му личи по погледа?

— Например.

— И какви доказателства открихте в погледа му?

— Гордост, жестокост и сега вече безумен страх.

— И вие дозирахте всичко това? Анализирахте го?

— Казах ви, Данглар — отговори Адамсберг с малко заплашителна мекота, — че не съм в настроение да споря.

— Лошо — сухо промърмори Данглар.

Адамсберг набираше на мобилния си номера на болницата в Ордебек. Направи знак на Данглар, като равнодушно го помете с ръка.

— Прибирайте се, майоре, това е най-доброто, което можете да сторите.

Седем от колегите им се бяха струпали около тях и следяха разправията. Есталер изглеждаше разстроен.

— И вие също, всички, ако се боите, че продължението няма да ви хареса. Трябват ми само двама души тук с Мо. Меркаде и Есталер.

Отпратените полицаи се разпръснаха мълчаливо, удивени или възмутени. Разтреперан от яд. Данглар се отдалечи с големи крачки толкова бързо, колкото му позволяваше особеното му туловище, поддържано от два дълги крака, не по-надеждни от две наполовина разтопени свещи. Той се заспуска по спираловидните стълби, които водеха към избата, измъкна бутилката с бяло вино, която криеше зад големия котел, и изпи няколко големи глътки една след друга. Жалко, каза си, веднъж и той да издържи до седем вечерта, без да пие. Седна на сандъка, който му служеше за стол в подземието, и се опита да диша спокойно, за да укроти беса си и главно болката от разочарованието. Почти бе изпаднал в паника, той, който толкова бе обичал Адамсберг, толкова бе разчитал на мамещите маршрути на духа му, на прословутата му разсеяност и да, на простата му и почти неизменна благост. Но времето минаваше и честите успехи явно бяха опорочили първоначалната природа на комисаря. Увереност и самочувствие проникваха в съзнанието му и внасяха в него нов материал — амбиция, високомерие, задръстеност. Знаменитата небрежност на Адамсберг се извърташе и започваше да показва черната си страна.