Неудържимата армия [bg]

— Не, още се държи. Но не и аз. Отнемат ми случая, Адамсберг.

— Официално ли е?

— Още не. Един колега ме предупреди. Утре ще стане официално. Хиени такива, кучи синове.

— Бяхме го предвидили, Емери. Временно отстраняване или преместване?

— Временно отстраняване в очакване на рапорта.

— Да, рапорта.

— Хиени, кучи синове — повтори капитанът.

— За какво ми се обаждаш?

— Предпочитам да пукна, но да не видя капитанът от Лизийо да поеме случая. Дори света Тереза би го хвърлила на Неудържимата армия, без да се поколебае.

— Момент, Емери.

Адамсберг закри с ръка слушалката на телефона си.

— Данглар, кой е капитанът на Лизийо?

— Доминик Барфон, истински боклук.

— Какво искаш да направя, Емери? — попита Адамсберг.

— Искам ти да поемеш случая. В края на краищата той си е твой.

— Мой ли?

— От самото начало, още преди да съществува. Откакто тръгна по пътя за Боневал, без да имаш и понятие за какво иде реч.

— Минах оттам, за да взема въздух. И ядох черници.

— Не на мен тия. Случаят е твой — продължаваше да твърди Емери. — И ако ти се заемеш с него, ще мога да ти помагам, а ти няма да ме прегазиш. Докато кучият син от Лизийо ще ме смели на кайма.

— Затова, значи.

— Затова и защото случаят е твой и на никой друг. Ти срещу Неудържимата армия.

— Не си измисляй, Емери.

— Не си измислям. Той препуска към теб.

— Кой?

— Господарят Елекен.

— И за секунда не вярваш в това. Мислиш за собствената си кожа.

— Да.

— Съжалявам, Емери, знаеш, че не мога да получа случая. Няма никаква причина.

— Не ти говоря за причина, а за връзка. Аз ще използвам граф Д’Ордебек, намери и ти някого.

— Но защо да го правя, Емери? За да си имам неприятности с ченгетата от Лизийо? Имам сума неприятности и тук, Емери.

— Но не си на топа на устата.

— Откъде знаеш? Току-що ти казах, че един от заподозрените ми е избягал. От собствения ми кабинет, с патлака на един от подчинените ми.

— Точно затова трябва да се прославиш с нещо друго.

Има нещо вярно, помисли Адамсберг. Но кой би могъл да пребори Неудържимата армия?

— Избягалият заподозрян от случая Клермон-Брасьор ли е? — попита Емери.

— Именно. Виждаш, че корабът пропуска вода и ще бъда много зает да я изгребвам.

— Интересуват ли те наследниците на Клермон?

— Много, но са недостъпни.

— Не и за граф Д’Ордебек. Той продаде стоманолеярните си на Антоан, бащата. Двамата са вилнели из Африка през петдесетте години. Графът ми е приятел. Когато Лео ме измъкна за гащите от блатото, двамата още бяха заедно.

— Остави ги Клермонови. Подпалвачът е известен.

— Толкова по-добре. Просто понякога човек се изкушава да попрочисти околността, за да му се проясни погледът. Обикновен рефлекс на професионална хигиена без сериозни последствия.