Неудържимата армия [bg]

— Хиляди извинения, господин капитан, помислих, че трябва да ви уведомя.

— Лео?

— Не, кучето й, господин капитан. В момента е при мен. Доктор Шази ме увери, че му няма нищо, но май в крайна сметка комисар Адамсберг ще се окаже нрав.

— На въпроса, сержант — нетърпеливо каза Емери. — Ястието ми изстива.

— Мързи все така не успяваше да се изправи и вечерта повърна кръв. Заведох ги при ветеринаря, който установи вътрешни увреждания. Според него Мърз е бил ударен в корема, вероятно е бил ритан. В такъв случай Адамсберг е прав и Лео наистина е била нападната.

— Оставете ме на мира с този Адамсберг, можем и сами да си извадим заключенията.

— Извинявайте, господин капитан, просто защото той каза това веднага.

— Ветеринарят сигурен ли е в диагнозата си?

— Абсолютно. Готов е да даде показания.

— Нека дойде утре колкото се може по-рано. Имате ли новини от Лео?

— Още не е излязла от комата. Доктор Мерлуз разчита вътрешният кръвоизлив да се разсее.

— Наистина ли разчита?

— Не, господин капитан, не наистина.

— Вечеряли ли сте, Блерио?

— Да, господин капитан.

— Елате тогава след половин час.

Емери хвърли телефона си върху бялата покривка и мрачно се загледа в чинията си. Със сержант Блерио, който бе по-възрастен от него, имаше парадоксални отношения. Презираше го и не проявяваше никакъв интерес към мненията му. Блерио беше само обикновен сержант, дебел, покорен и невеж. В същото време, мислеше Емери, докато сговорчивият му, добродушен темперамент и търпението му можеха да се оприличат на глупост, дискретността му го превръщаше в полезен и надежден довереник. Емери последователно го третираше като куче и като приятел, приятел, специално натоварен да го изслушва, да го успокоява и да го насърчава. Работеха заедно от шест години.

— Лоша работа. Блерио — каза той на сержанта, като му отвори вратата.

— За Леони ли? — попита Блерио, като се настани на стола в стил ампир, където сядаше обикновено.