Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Кладенецът на вечността». Краткое содержание книги:
Стиснал здраво уста, другият нощен елф сведе глава боязливо.
Съветникът на кралицата изгледа останалите Аристократи с презрение:
— За да извършим това което искаме, ни трябва съвършен контрол над Кладенеца! Трябва да сме в състояние да убием насекомото без изобщо да разбере какво го чака, дори преди да се е родило! Трябва да сме толкова прецизни и да пипаме толкова леко и фино, че да няма съмнение в съвършеното изпълнение на голямата ни цел! Ние…
— Отново ли изнасяш проповеди, скъпи ми Ксавиус?
Мелодичният глас би впримчил в магията си всеки друг от Аристократите дотам, че да се самоубие на място, ако това би зарадвало говорещата, но с черноокия съветник нещата не стояха така. С небрежен жест той освободи изморените магьосници, а после се обърна към единствената личност в двореца, която не му оказваше уважението, което заслужава.
Докато влизаше в залата, тя блестеше като видение на съвършенството, което магическите му очи допълнително усилваха. Символизираше величието на нощните елфи и беше тяхната обична господарка. Когато дишаше, тълпите притаяваха дъх. Докоснеше ли бузата на някой заслужил войн, той с готовност отиваше да се бие с дракони или дори нещо по-страшно, независимо дали това ще означава смъртта му.
Кралицата на нощните елфи бе висока за жена, по-висока дори от много мъже. Единствен Ксавиус наистина се извисяваше над нея. Но въпреки височината си, тя пристъпяше като вятъра, тиха и грациозна във всяка крачка. Нито една котка не можеше да се движи толкова безшумно, колкото Азшара и никой друг не ходеше с такава самоувереност.
Тъмнолилавата й кожа беше гладка почти колкото широкото копринено одеяние, което носеше. Косата й бе дълга, гъста и със сребристия цвят на лунната светлина. Спускаше се надолу по нейните раменете и изкусително извития гръб. Контрастирайки с предишното си посещение, когато облеклото й бе пасвало с цвета на очите, сега тя носеше дълга рокля в същия прекрасен цвят като великолепната й коса.
Дори лорд Ксавиус я желаеше тайно, но при неговите собствени условия. Амбициите му го водеха много по-далеч, отколкото нейните желания някога биха достигнали. Въпреки това той виждаше голяма полза в присъствието й, по същия начин, по който добре знаеше, че и тя вижда такава в неговото. Те споделяха обща цел, но с различни награди, чакащи ги в края.
И когато тази цел бъдеше постигната, „съветникът“ щеше да покаже на Азшара кой управлява в действителност.
— О, светлина на Луната — започна той с покорен тон. — Проповядвам само в името на Вашата чистота и съвършенството Ви. Просто напомням на останалите за дълга им… не, за любовта им към Вас. Щом си спомнят за това, те не биха искали да се провалят…
— Защото така ще провалят и теб, скъпи ми съветнико. — Зад гърба на зашеметяващата кралица две слугини внесоха шлейфа на дългата й прозрачна рокля. После го преместиха встрани, докато Азшара сядаше на специалния трон, който бе накарала Аристократите да издигнат така, че да може да наблюдава усилията им в удобство. — И започвам да си мисля, че страхът им от това е по-голям от любовта им към мен.
— Едва ли, Господарке!
Кралицата се разположи и се загледа към борещите се с магията заклинатели, а роклята й се нагъна, за да очертава по възможно най-добрия начин съвършените й форми.
Ксавиус не се трогна от тази маневра. Щеше да я притежава, както и каквото друго пожелае, стига само да завършеха великата си мисия.
Внезапен проблясък прикова погледите и на двамата към работата на магьосниците. Яростно пламтящо кълбо от чиста енергия се носеше в центъра на символите, изписани от Аристократите, и непрекъснато се самовъзстановяваше. Безбройните цветове, преплитащи се вътре, имаха хипнотичен ефект, който в голяма степен се дължеше на илюзията, че сякаш отваряха проход към някъде другаде. Ксавиус бе отделил дълги часове в наблюдения на създаденото от нощните елфи, а изкуствените му очи виждаха неща, които никой друг не можеше.
Докато наблюдаваше сега, челото на съветника се покри с бръчки. Той присви очи, изучавайки безкрайните дълбини във вътрешността на сферата. За един съвсем кратък миг можеше да се закълне, че вижда…
— Струва ми се, че не ме слушаш, скъпи Ксавиус! Нима това наистина е възможно?
Той успя да се съвземе:
— Почти толкова, колкото е възможно да живея без да дишам, о, Дъще на Луната… но признавам, че бях достатъчно разсеян, за да не Ви дочуя съвсем ясно. Говорехте за…