Окото на света

Стържещ звук зад гърба му го вледени до мозъка на костите. Ранд рязко се извъртя и за малко да се удари в преобърнатата маса.

Един от тролоците се изправяше. Вълчата му муцуна се беше озъбила под хлътналите очи. Плоски, безчувствени очи, някак прекалено човешки. Косматите му щръкнали уши помръдваха. Чудовището стъпи с острите си кози копита върху тялото на един от мъртвите си себеподобни. Същата черна ризница, с каквито бяха навлечени и останалите, се спускаше върху кожените му гамаши, в едната му ръка проблясваше огромен, извит като коса меч.

Съществото измърмори нещо, гърлено и остро, след което проговори по-разбираемо:

— Други заминава. Нарг остава. Нарг умно.

Думите му бяха изопачени и трудно разбираеми, излизаха от уста, която изобщо не беше предназначена за човешки говор. Тонът му, изглежда, целеше да го успокои, помисли си Ранд, но не можеше да откъсне поглед от жълтеникавите му зъби, дълги и остри, които проблясваха при всяка дума.

— Нарг знае някой някога връща. Нарг чака. Ти не трябва меч. Остави меч.

Докато тролокът не му проговори, Ранд не беше и усетил, че е стиснал меча на Трам с двете си ръце и го е насочил срещу огромното същество. Главата и раменете му се извисяваха над него. Гърдите и ръцете му бяха толкова големи, че дори майстор Люхан би изглеждал като джудже пред него.

— Нарг няма нарани. — Съществото пристъпи напред. — Ти остави меч. — Тъмните косми по ръцете му бяха дебели като животинска козина.

— Стой — извика Ранд и съжали, че гласът му не беше заповеден, а трепереше. — Защо го направихте? Защо?

— Вляа деег рогхда! — Ръмженето преля в зъбата усмивка. — Остави меч. Нарг няма нарани. Мърдраал иска тебе говори. — Проблясък на чувство премина по муцуната на чудовището. Страх. — Други връща, ти говори мърдраал. — То пристъпи още една крачка напред и огромната му ръка стисна дръжката на собствения му меч. — Ти остави меч.

Ранд облиза устни. Мърдраал! Тази нощ най-страшната от всички приказки, които беше чувал и чел, бе оживяла и навлязла в неговия свят. Ако наистина насам идваше Чезнещ, в сравнение с него тролоците щяха да избледнеят. Трябваше да се маха. Насила успя да се усмихне, трепереше.

— Добре. — Стискайки все още здраво меча, той отпусна ръце. — Ще говоря.

Вълчата ухилена муцуна отново се озъби и тролокът се хвърли върху него. Ранд не можеше и да си представи, че е възможно нещо толкова огромно да се движи така бързо. Отчаян, той вдигна отново меча. Чудовищното тяло се стовари върху него и го притисна към стената. Младежът изпъшка, всичкият въздух излезе от дробовете му. Помъчи се да си поеме дъх, докато падаха на пода. Момъкът панически се завъртя под смазващото го туловище, мъчейки се да се измъкне от стискащите го огромни ръце.

И изведнъж тролокът се сгърчи и замря. Наранен и натъртен, почти задушен от тежестта, която го притискаше, за миг Ранд остана легнал на пода. Не можеше да повярва. Но бързо успя да се съвземе, поне достатъчно бързо, за да се измъкне изпод тялото и да си поеме дъх. Туловището си го биваше. Окървавеното острие на меча на Трам беше щръкнало по средата на гърба на тролока. В края на краищата, беше успял да го вдигне навреме. Ръцете на Ранд бяха покрити с кръв, кръв се беше съсирила на тъмно петно по ризата му. Стомахът му се обърна и се наложи да преглътне, за да не повърне. Тялото му се разтресе, както не беше се разтърсвало и в мигове на най-голям страх, но този път от облекчение, че все още е жив.