Окото на света

Още докато се извръщаше, Ранд усети срам, че се подчинява толкова бързо на подканата му. Искаше му се да остане и да помогне на баща си, макар да не знаеше как, но в същото време страхът го стискаше за гърлото и краката му затичаха сами. Понесе се към задната част на къщата толкова бързо, колкото не беше тичал никога. Последваха го тропот и крясъци откъм предната врата.

Ръцете му хванаха резето — и в същия миг очите му се заковаха на бравата, която никога досега не беше заключвана. Но Трам токущо я беше заключил! Ранд пусна резето и изтича до един от прозорците. Дръпна пердето и отвори дървените кепенци. Пълната луна смътно проблясваше през реещите се облаци и из двора на фермата се движеха дрипави сенки.

„Сенки — каза си той наум. — Само сенки.“ Задната врата изскърца — някой или нещо отвън се опитваше да я отвори. Устата му пресъхна. Последвалият трясък разтърси вратата и го накара да побърза. Той се плъзна през разтворения прозорец и приклекна до зида на къщата. Отвътре се чу трясък.

Въпреки страха се надигна и надникна вътре. В тъмното не можеше да различи много, но и това, което видя, му беше достатъчно. Вратата се беше килнала встрани и из стаята пристъпваха сенчести фигури, говореха си с ниски, гърлени гласове. Ранд не разбираше нищо от говора им: езикът им изглеждаше груб, непригоден за човек. Разсеяни лунни лъчи проблясваха по остриета на топори, копия и обсипани с шипове боздугани. По пода скърцаха ботуши и заедно с тях се долавяше ритмично потропване, като от копита.

— Те са отзад! — извика младежът. Думите му прозвучаха като грак. — Аз съм навън! Бягай, татко! — И затича с всичка сила по-далече от къщата.

Откъм задната стая отекнаха груби, дрезгави гласове на същия странен език. Нещо тежко тупна на земята зад него. Предположи, че някой се е хвърлил през прозореца към него, вместо да излезе обратно през вратата, но не се обърна да провери дали е познал. Като лисица, подгонена от кучета, се понесе сред бледите лунни петна, уж че тича към гората, после изведнъж се хвърли по корем и се изтъркули към обора и неговите дебели сенки. Нещо се стовари върху раменете му и той замахна назад да го отблъсне, без да знае дали нещото се опитва да го нападне, или да избяга, докато не проумя, че се е блъснал в подпряната до стената дръжка за мотика, която Трам наскоро беше издялал.

„Идиот!“ За миг остана легнал на място и се опита да си поеме дъх. „Глупав идиот, като някой от Коплинови.“ Най-после пропълзя покрай задната стена на обора, влачейки със себе си дръжката на мотиката. Не беше кой знае какво, но все пак по-добре от нищо. Предпазливо надникна иззад ъгъла към двора и къщата.

От съществото, което беше скочило след него, нямаше и следа. Можеше да е навсякъде. Сигурно го дебнеше. Можеше всеки момент да скочи върху него.

Вляво от него, откъм кошарата, се чу изплашеното блеене на овцете. Стадото се беше скупчило на входа и се опитваше да се измъкне на свобода. Зад осветените предни прозорци на къщата се мяркаха сенчести силуети, ехтеше дрънчене на стомана в стомана. Изведнъж един от прозорците избухна във взрив от счупено стъкло и трески и Трам скочи през него, стиснал меча в ръката си. Но вместо да се затича към гората, хукна към задната част на къщата, без да обръща внимание на чудовищните твари, които се изнизаха след него през прозорците и предната врата.