Окото на света

— Трябва ни каруцата — отвърна тихо момчето. — И одеяла. — Сам се учуди колко лесно успя да се освободи от бащината си ръка. — Ти чакай тук, ще се върна.

— Внимавай — изпъшка Трам.

На лунната светлина не можеше да види лицето му, но усещаше очите му, впити в него.

— Ще внимавам.

„Ще внимавам като мишка, ровеща в ястребово гнездо“ — помисли си младежът.

Безшумно, като сянка, той се плъзна в мрака. Спомни си всичките игри на криеница, които беше играл като дете с приятелите си. Как се дебнеха един друг и се стараеха да пристъпват безшумно, за да не ги чуе другият, преди да сложиш ръката си на нечие рамо. Но незнайно защо, сегашното положение никак не му приличаше на онези детски игри.

Докато притичваше снишен от дърво до дърво, той се опита да състави някакъв план, но когато стигна до последните дървета, през главата му бяха минали вече десетина и ги беше отхвърлил до един. Всичко зависеше от това дали тролоците все още бяха тук, или си бяха отишли. Ако си бяха отишли, просто щеше да влезе в къщата и да вземе каквото му трябва. Но ако все още бяха тук… В такъв случай не можеше да направи нищо друго освен да се върне при Трам. Тази възможност никак не му харесваше, но ако го убиеха, изобщо нямаше да може да помогне на баща си.

Присви очи и се взря към постройките на фермата. Оборът и кошарата смътно се очертаваха под бледата луна. Но от предните прозорци на къщата се изливаше светлина, както и през отворената врата. „Дали тролоците се спотайват там и ме чакат?“

Той подскочи, стреснат от внезапния писък на сова, после пое дъх. Така нямаше да я докара доникъде. Легна по корем и запълзя, държейки неловко меча пред себе си. През целия път до задната част на кошарата изобщо не вдигаше глава и брадичката му се ровеше в земята.

Облегна се на каменния зид и се ослуша. Никакъв звук не нарушаваше нощната тишина. Внимателно се надигна и погледна. Из двора не се движеше нищо. Не се забелязваха никакви сенки през светлите прозорци на къщата, нито на прага. „Първо Бела и каруцата, или одеялата и другите неща?“ Светлината му подсказа решението. Оборът беше тъмен. Вътре можеше да го чака какво ли не и нямаше как да го забележи, преди да е станало прекалено късно. А иначе поне можеше да види какво има вътре в къщата.

Понечи отново да се сниши и изведнъж замръзна. Не се чуваше никакъв звук. Повечето овце може и да се бяха успокоили вече и да бяха потънали отново в сън, макар да не беше никак вероятно, но винаги по няколко от тях оставаха будни, дори и посред нощ, проблейваха, бутаха се в стените и шумяха. Едва сега очите му смътно различиха купищата овци, нападали по земята. Една от тях лежеше съвсем до него.

Пръстите му докоснаха рунтавата вълна, после напипаха влага. Овцата не помръдна. Той неволно изпъшка и се дръпна. „Убиват за удоволствие.“ Треперещ, той отри окървавената си ръка в пръстта.

Опита се да се убеди, че тролоците са приключили клането и са си отишли. Повтаряйки си това запълзя през двора, стараейки се да не се надига, като в същото време се мъчеше да оглежда всичко наоколо. Никога досега не беше му хрумвало, че ще му се случи да завиди на земния червей.