Окото на света

Гънещите се сенки, появили се откъм изток, бавно се въплътиха във фигура на кон и ездач, следвани от високи плещести силуети, подтичващи в ритъм, за да не изостават. Бледата лунна светлина проблясваше по остриетата на пиките и топорите. Ранд и не допусна, че може да са хора от селото, дошли да им се притекат на помощ. Веднага разбра кои са. Усети го като песъчинки, стържещи по костите му, още преди да се приближат достатъчно, за да могат лунните лъчи да осветят закачуления плащ, обгръщащ конника, плащ, който не се и полюшваше от силния вятър. Всички силуети изглеждаха черни в нощта и конските копита потропваха като на всеки друг кон, но Ранд можеше да различи точно този кон от всеки друг.

Зад тъмния ездач вече ясно се очертаваха кошмарни силуети, увенчани с рога, с вълчи муцуни и клюнове — тролоци. Ботушите и копитата им удряха в крак по камънака, сякаш подчинени на един и същи ум. Докато притичваха, Ранд успя да преброи двадесет. Зачуди се що за човек би се осмелил да язди с гръб пред толкова много тролоци. Него ако питаха, достатъчно беше и един.

Подтичващата колона изчезна на запад и тътнещите й стъпки заглъхнаха в нощта. Но Ранд остана там, където си беше, без нито един мускул по тялото му да помръдне. Нещо настоятелно му подсказваше да внимава, да е абсолютно сигурен, че са изчезнали, преди да тръгне отново. След дълго изчакване той отново си пое дълбоко дъх и понечи да се изправи.

Този път конят не издаде никакъв звук. В зловещата тишина ездачът се беше върнал, животното под него спираше на всеки няколко крачки, пристъпвайки бавно назад по пътя. Вятърът задуха още по-силно, виейки през дърветата, но плащът на конника се стелеше по тялото му, неподвижен като самата смърт. Където и да спреше конят, закачулената глава се извръщаше наляво и надясно и ездачът се взираше в леса, търсейки нещо. Точно срещу Ранд конят отново спря и качулката се обърна право към мястото, където младежът се беше присвил над тялото на баща си.

Десницата на Ранд инстинктивно стисна дръжката на меча. Усети втренчения поглед по същия начин, както го беше усетил и заранта, и отново потръпна от излъчваната омраза. Този забулен мъж мразеше всеки и всичко, всичко, което беше живо. Въпреки вледенява щпя вятър по челото на Ранд избиха капчици пот.

После конят продължи напред — няколко безшумни стъпки и отново спиране, докато не се превърна в смътно мъгливо петънце в нощта. Ранд не свали очи от него дори за миг. Ако го изгубеше, страхуваше се, че следващият път, когато ще види ездача с черния плащ, ще е едва когато конят му връхлети върху него.

Внезапно сянката се понесе назад, профучавайки край него в безшумен галоп. Сега ездачът гледаше единствено пред себе си и препускаше в нощта към Мъгливите планини. Към фермата.

Ранд се отпусна безсилен, задиша отново и отри избилата пот с ръкава си. Не го интересуваше вече защо се бяха появили тролоците. Ако изобщо не разбереше защо, щеше да е най-добре, стига този кошмар да свършеше.