Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Товарът не беше много тежък, но беше обемист и му беше трудно да бърза, особено с прътовете, които се извъртаха, измъкваха се и току се забиваха в изораното поле. А когато стигна гората, стана още по-трудно, понеже се запречваха между дърветата.
Трам лежеше, където го беше оставил.
— Ти ли си, момчето ми? — изпъшка той. — Тревожех се за теб. Веселите сънища свършиха. Останаха кошмарите. — Мърморейки тихо, той отново се унесе в дрямка.
— Не бой се — отвърна му Ранд и загърна баща си със сетрето и наметалото му. — Сега ще те закарам при Нинив колкото може побързо. — Продължавайки да говори, по-скоро на себе си, за да си вдъхне малко сили и увереност, той смъкна кървавата си риза и се преоблече с чистата. Това го накара да се почувства все едно че се е изкъпал. — Скоро ще сме в селото, на безопасно, и Премъдрата ще оправи всичко. Ще видиш. Ще видиш, че всичко ще се оправи.
Глава 6
Западният лес
На смътната лунна светлина Ранд не можеше да вижда добре, но раната на Трам изглеждаше съвсем плитък прорез по дължината на ребрата. Беше виждал баща си и с по-дълбоки рани, при което дори не беше намирал за необходимо да спре работата си, освен колкото да ги промие. Припряно опипа Трам от глава до пети, за да разбере дали е получил някакво наистина лошо нараняване, което да обясни треската. Но единственото, което намери, беше това порязване.
Колкото и да беше малка, тази единствена рана все пак изглеждаше доста зле. Плътта около нея пареше. Беше дори по-гореща от останалата част на тялото му, а цялото тяло на баща му гореше толкова силно, че Ранд стисна зъби. Такава пареща треска можеше направо да го убие. Той намокри парче от разкъсания чаршаф с вода от меха и го постави на челото на Трам.
Стараеше се да пипа леко, но тихото бълнуване на Трам се прекъсваше от сподавени стонове. Разбира се, тролоците щяха да си отидат, след като не намерят Трам и него, когато се върнат в къщата. Помъчи се сам да се убеди в това, но безумният погром в къщата, цялото му безсмислие не оставяше много място за подобна убеденост. Да повярва, че ще се откажат да избият всеки и всичко по пътя си, беше опасно — това означаваше да разчита глупаво на слепия си късмет, нещо, което не можеше да си позволи.
„Тролоци! Същества, излезли от приказките на веселчун и нахлули през вратата. И Чезнещ. Светлината да ме освети, Чезнещ!“
Изведнъж осъзна, че държи двата края на незавързаната превръзка с вдървени ръце. „Като замръзнал от ужас заек, забелязал сянката на ястреба“ — укори се младежът. Поклати ядно глава и привърши с превързването.
Това, че знаеше какво трябва да прави и дори се беше заловил да го свърши, не можеше да го отърве от страха. Когато тролоците се върнеха, със сигурност щяха да се разтърсят из гората около фермата за някакви следи от хората, които им бяха избягали. А кой знае какво щеше да направи един Чезнещ, или какво може да направи? На всичко отгоре думите на Трам, че тролоците имат много силен слух, още кънтяха в главата му, сякаш ги беше чул току-що. Усети се, че потиска желанието си да запуши устата на Трам, да заглуши стоновете и бълнуването му. „Някои проследяват по миризмата. Какво мога да направя срещу това? Нищо.“ Не можеше да си губи времето в умуване по проблеми, с които нямаше как да се справи.
— Трябва да мълчиш — прошепна той в ухото на баща си. Тролоците ще се върнат.
Трам заговори приглушено:
— Все още си толкова хубава, Кари! Хубава си, като момиче.
Лицето на Ранд се сгърчи. Майка му беше умряла преди петнадесет години. Щом Трам вярваше, че все още е жива, значи треската беше още по-лоша от онова, от което младежът се опасяваше. Как да го накара да замълчи сега, когато мълчанието беше цената на живо та им?
— Мама иска да мълчиш — прошепна Ранд. Замълча малко, за да прочисти гърлото си, което внезапно се беше стегнало. Ръцете й бяха нежни. Това поне си спомняше. — Кари иска да пазиш тишина. Ето. Пий.
Трам жадно загълта от меха, но след няколко глътки извърна глава настрана и отново започна да бълнува тихо, твърде тихо, за да може Ранд да чуе нещо. Надяваше се, че е достатъчно тихо, за да не могат да го чуят и тролоците.
Бързо се зае да приготви нещата, които им трябваха. Три от одеялата уви около и между прътовете, които беше измъкнал от каруцата, за да направи носилка. Щеше да я влачи по земята. Трябваше да се справи. С ножа си изряза дълга ивица от последното одеяло и завърза двата й края за прътите.
Колкото можеше по-внимателно той надигна Трам, за да го постави върху носилката. Баща му винаги беше изглеждал несъкрушим в очите му. Нищо не можеше да го уязви. Нищо не можеше да го спре, нито дори да го забави, когато се заловеше с нещо или тръгнеше нанякъде. Това, че го виждаше в такова състояние, изцеждаше и малкото капки кураж, които Ранд се мъчеше да събере. Но трябваше да се държи. Необходимостта беше единственото, което го караше да продължава. Трябваше да се справи.