Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Ранд зяпна недоумяващо. Защо баща му не се опитваше да избяга? После осъзна. За последен път Трам беше чул гласа му откъм задната страна на къщата.
— Татко! — извика той. — Аз съм тук!
Трам се извърна в движение, но не побягна към Ранд, а косо, по-далече от него.
— Бягай, момко! — извика той през рамо. — Скрий се! — Дузина туловища се втурнаха след него. От дрезгавите им викове и животинския вой въздухът се разтрепера.
Ранд отново се отдръпна в сенките на обора. Тук не можеха да го забележат от къщата, ако някой все още беше останал вътре. Беше в безопасност — поне засега. Но не и Трам. Трам, който се опитваше да привлече вниманието на тварите към себе си. Ръцете на Ранд здраво стиснаха дръжката на мотиката. Дръжка на мотика! Да се изправи срещу някое от тези същества с тази дръжка, щеше да е все едно да си играе на бой с дървени тояжки с Перин. Но не можеше да остави Трам самичък.
„Ако стъпвам все едно че преследвам заек — помисли той, — няма нито да ме чуят, нито да ме видят.“ Зловещите им крясъци отново отекнаха в тъмнината и той преглътна. „Като глутница изгладнели вълци.“ Безшумно се отдръпна от обора и тръгна към гората, стиснал дръжката толкова здраво, че чак ръцете го заболяха.
В първия миг, когато се оказа сред дърветата, малко се поуспокои. Дърветата го прикриваха от странните същества, които бяха нападнали фермата. Но когато започна да се провира по-навътре в леса, сенките, хвърляни от луната, се раздвижиха и започна да му се струва, че горският мрак наоколо също променя очертанията си и се раздвижва. Дървесата се извисяваха зловещо над него. Клоните им се пресягаха да го сграбчат. Дали наистина бяха само дървета и клони? Стори му се, че почти дочува ръмжащия им кикот, спотайван в гърлата им, докато го дебнеха и очакваха сам да им влезе в лапите. Воят на преследвачите на Трам вече не изпълваше нощта, но в настъпилата тишина Ранд потръпваше при всеки порив на вятъра, блъскащ клон върху клон. Сниши се, още и още, и запристъпва все по-бавно. Не смееше дори да диша, за да не го чуят.
Изведнъж нечия ръка стисна устата му отзад и желязна прегръдка го стегна през кръста. Той панически посегна назад, мъчейки се да хване нападателя си.
— Няма нужда да ми чупиш врата, момко — чу се дрезгавият шепот на баща му.
Обля го вълна на облекчение, мускулите му омекнаха. Баща му го пусна и каза тихо:
— Нямаше да го направя, ако си бях помислил колко си пораснал за последните няколко години. — Очите му непрекъснато шареха, зорко следейки обгръщащия ги мрак. — Но трябваше да съм сигурен, че няма да извикаш. Някои тролоци имат слух като кучета. Ако не и по-добър.
— Но тролоците са само… — Ранд внезапно млъкна. Не бяха само приказка. Не и след тази нощ. Ако питаха него, тези твари си бяха истински тролоци. — Сигурен ли си? — прошепна той. — Искам да кажа… за тролоците?
— Сигурен съм. Макар че какво ли ги е довело чак в Две реки… Не бях виждал ни един от тях до този момент, но съм разговарял с хора, които са ги виждали, тъй че знам едно-друго за тях. Може би достатъчно, за да оцелеем. Слушай ме внимателно. Те виждат много по-добре от хората в тъмнината, но светлината ги заслепява, поне временно. Може би това е единствената причина, поради която успяхме да им избягаме. Някои от тях могат да проследяват жертвата си по миризмата или шума, но казват, че са доста мързеливи. Ако успеем да се предпазим достатъчно дълго от лапите им, би трябвало да се откажат.
Това не успокои много Ранд.
— В преданията те мразят хората и служат на Тъмния.
— Ако изобщо нещо принадлежи на Пастира на нощните стада, момко, това са тролоците. Те убиват просто заради удоволствието от убийството, така поне са ми разправяли. Но не знам нищо повече, освен че не можеш да им вярваш, ако не са уплашени, а и тогава човек не бива да им се доверява прекалено.
Ранд потръпна. Не му се искаше да срещне някой, от когото се боят дори и тролоците.
— Смяташ ли, че още ни преследват?
— Може би. Може би не. Не ми изглеждат много умни. Подлъгах ги, че бягам към планините, и не беше особено трудно. — Трам опипа дясната си буза. — Все пак ще трябва да действаме все едно че са наоколо.
— Ти си ранен.
— Говори по-тихо. Само ме одраскаха. Все едно, сега нищо не може да се направи. Добре че поне времето като че ли се стопля. — Баща му се отпусна на гръб и въздъхна. — Май няма да е лошо да изкараме тази нощ навън.