Окото на света

В непрогледния мрак той почти стъпи на Каменния път, преди да го забележи. Щом осъзна това, бързо обърна носилката, завлече я обратно сред дърветата и спря, за да си поеме дъх и сърцето му да се успокои. После пое на изток към Емондово поле.

Да върви сред дърветата беше много по-трудно, отколкото по пътя, но да излезе там щеше да е истинско безумие. Целта беше да се добере до селото, без някой да го види. Особено тролоците. Най-добре щеше да е изобщо да не ги среща повече. Те сигурно щяха да се върнат във фермата и бързо да съобразят, че двамата са тръгнали към селото. Това беше най-вероятното място, към което можеха да се отправят, а Каменния път беше най-вероятният, да не кажем единственият маршрут. Нощта и сенките под дърветата му се струваха ужасно слабо прикритие, в случай че се наложеше да се скрие от погледа на онзи, който можеше да мине по пътя.

Лунната светлина, която се процеждаше през голите клони, осигуряваше видимост само колкото очите му да се подмамят, че виждат онова, по което стъпва. Щръкнали коренища заплашваха да го спънат при всяка крачка, лански тръни се впиваха и дърпаха нозете му, камъните и дупките непрекъснато го караха да пада на колене. Всеки път бълнуванията на Трам се прекъсваха от резки стонове.

Всяко изскърцване на клон, всяко прошумоляване на игличките по боровете караше Ранд да се спира, да наостря уши, без да смее дори да диша, от страх да не пропусне някой предупреждаващ звук, от страх, че ще чуе такъв звук. Продължаваше напред едва след като се увереше, че е само вятърът.

Постепенно умората запълзя в мишците и в краката му, подсилена от виещия студен вятър. Тежестта на носилката, която в началото му се стори толкова незначителна, сега сякаш го дърпаше към земята. Почти непрекъснатото усилие да се задържи да не падне изцеждаше почти толкова сили от тялото му, колкото самото теглене на носилката. Беше станал още преди изгрев слънце, за да изпълни задълженията си из фермата и дори с първото им отиване до Емондово поле беше свършил работа колкото за цял ден. Във всяка друга нощ след толкова работа отдавна щеше да е заспал. Острият хлад се просмукваше в костите му, стомахът му напомни, че не беше успял да хапне нищо след меденките на госпожа ал-Вийр.

Изруга се наум, ядосан, че не се сети да вземе нещо за ядене от къщата. Няколко минути повече едва ли щяха да са от особено значение. Само няколко минути, докато намери малко хляб и сирене. Тролоците едва ли щяха да се върнат само за няколко минути повече. Дори само хляб. Разбира се, госпожа ал-Вийр, щеше настоятелно да ги покани на топла вечеря, само веднъж да се доберат до хана. Може би димящо блюдо с гъстото й агнешко варено. И от онзи хляб, дето само тя умееше да меси. И много чай, разбира се.

— Изсипаха се върху Драконовата стена като потоп — изведнъж се обади Трам със силен и гневен глас. — И удавиха земята в кръв. Колко души загинаха заради греха на Ламан!