Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— А!… — възкликнаха двамата едновременно.
Лиско възкликна толкова лицемерно, че прозвуча като искрено, а Мокси, който не можеше да лицемери, само каза А, с други думи — изрече първата буква на азбуката.
— Да — увлече се Димби. — Предложих да се сменим.
— За часовника! (Пак двамата едновременно.)
— Да бе… Не ще, не ми обръща внимание.
— Не може да бъде, Димби! — забеляза Лиско. — Домби е приятел.
— Приятел! — възмути се Димби. — Не иска да знае за приятелите!… Слушайте мен, нещо му е станало, самозабравил се е и май че трябва да му се помогне.
— За какво, Димби?
— Да се осъзнае, Лиско… Да стане по-скромен.
— Май че стана късно — промълви лисичето. — Колко ли е часът?
— Слушате ли какво ви говоря?
— Димби, колко е часът? — прозя се Лиско.
— Станал е непоносим — продължи горещо Димби, но тъй като приятелите му не проявяваха особен интерес към възмущението му, Димби ги наруга и тръгна нанякъде.
— Страшен си! — удиви се Мокси, като гледаше след отдалечаващия се Димби.
— Какво да правя? — отвърна Лиско. — Трябва.
— Изкара му душата… Дори забрави да каже колко е часът.
— Да, Мокси, смятам, че успяхме в някои отношения.
— Страшен си! — повтори Мокси. — Гениален си!… И как ти хрумна!… Според мен Димби е оправен.
— Надявам се… Тук-там остава да го дообработим, но и така си е нашият стар добър Димби… Смятам, че вече можем да повикаме Домби.
Те викаха продължително, но никой не им отвърна. Лиско предложи да се поразтъпчат до Не Толкова Малката Полянка, за да хапнат малко къпини. Не Толкова Малката Полянка гъмжеше от къпини. Лиско Ненапразно я наричаше Полянката На Витамин С, а Мокси си беше втълпил, че там дори въздухът е напоен с витамин С, и понякога подканяше: „Да отидем да подишаме малко витамини!“…
Тази полянка имаше източно изложение — техните полянки си имаха най-различни изложения, — там слънцето изгряваше най-рано и залязваше също най-рано, за разлика от Средно Голямата Полянка, която имаше западно изложение, слънцето изгряваше по-късно, но залязваше най-късно.
Двамата приятели се промъкнаха към Главния Храст. Неговите вейки просто изригваха нагоре и позволяваха безнаказаното приближаване към плодовете им. Освен това техните къпини бяха най-едри и черни. Настроението на Мокси сега бе тъй повишено, че магарето помоли Лиско да му покаже най-после някой от прочутите витамини и именно буквата С, нарисувана върху всеки витамин.
— Сега — усмихна се Лиско и откъсна една къпина, но в същия миг трепна и се ослуша. — Шшт!
— Какво има? — прошепна Мокси.
— Тихо, Мокси… Не чуваш ли, зад Главния Храст има някакъв живот.
Мокси наостри уши.
— Какъв живот? — прошепна отново той. — Това си е Домби, който гощава маймунчето с къпини.
— Сега ще го повикам — заяви Лиско. — Домби!…
Мълчание.
— Хей, Домби!…
Тишина.
— Да не би някой да ме вика? — прозвуча най-после гласът на Домби.
— Ела де!… Ние сме тук.
— Оправихме Димби! — побърза да съобщи Мокси.
Тишина, а след това:
— Не можах да разбера дали ме вика някой.
— Ела да ти разкажем как спасихме Димби! — ликуваше Мокси.
— Не можах да разбера, на мен ли говорите?
— Ела де! — нервира се Лиско.
— За какво съм ви?
— Ще ти кажем.
— Не мога.
— Така ли?… Защо?
— Имам работа.
— Мокси, доведи го!
Мокси, явно учуден от строгия тон на Лиско, заобиколи храста, побави се малко и се върна придружен от Домби, който притискаше маймунчето към гърдите си.
— Какво искате! — запита той.
Лиско не можа да отговори. Гледаше слисано приятеля си и не знаеше как да започне. Домби продължаваше да притиска имуществото си и незабележимо, както той смяташе, отстъпваше назад. Мокси бе много озадачен. За него бе още рано да разбере.
— Не може да бъде! — засмя се съвсем искрено лисичето.
— Така де, Лиско!… Какво искате?
Както се смееше, Лиско се обърна към магарето:
— Мокси, какво се е случило с нашия Домби?
— Домби — рече кротко Мокси, — остави шегите.
— Ако има нещо — рече Домби, — казвайте… Защото трябва да си вървя.
— А де, а де! — Мокси се приближи до него. — Ей, Домби!…
— Не се приближавай! — отстъпи назад Домби. — Какво се приближаваш?
— Пред кого тия фасони! — учуди се Мокси и поясни. — Димби го няма.
— Домби, не виждаш ли, че сме сами — намеси се отново Лиско. — Димби го няма.
— Разбрах, но какво има?… Казах, че бързам.
— За къде? — поиска да знае Лиско.
— Моя работа!
Лиско се плесна по челото, извика и започна да се задавя от смях, като обикаляше около Домби. За всеки случай притежателят на живото имущество вървеше заедно с него и винаги с лице към него. Лиско не можа да издържи, падна на земята, загърчи се от смях, зарита… Едва сега в смеха се включи и Мокси. Той не падна на тревата, но се засмя великолепно, лечебно, бихме казали по философски.