Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Димби разтри първо лявото си око, след туй дясното и направи крачка към камъка. Поспря се и погледа. Сега маймунчето бъркаше в джоба на своя господар и вадеше цялото му съдържание навън: две копчета за пижама, бутон за нощна лампичка, дъвка, гилза от ловен патрон — пълна с английска сол, запечатана с восък, — част от запалка и два смачкани джокера… Димби направи още една крачка напред.
— Ей, Домби! — извика приятелски той.
— Моля? — отвърна Домби, залисан в играта.
— Как си?
— На мен ли говориш?
— Да.
— Димби, ти ли си? — повдигна глава Домби и веднага продължи заниманията с маймунчето, което вече дъвчеше дъвката.
— Аз съм.
— Не отваряй гилзата!… Ах, ти!… Не ти ли стига дъвката!… Не!… Вътре има нещо, от което ще получиш разстройство!… — Домби прибра гилзата в пазвата си, но Марийка веднага се втурна към нея. — Гъделичкаш!… Оле!…
Домби прихна в неудържим смях, скочи на крака, обърна се, но Марийка, усетила, че това е още по-интересно от съдържанието на гилзата, започна да го гъделичка навсякъде. Домби легна на тревата и се замята:
— Глупако, ще ме умориш от смях!… Ох, не мога!… Вземете този палавник!… Умирам!…
— Домби! — настойчиво извика Димби. — Домби!…
— На мен ли казваш? — учуди се Домби, който стискаше ръцете на играчката си.
— На теб…
— А, добре!…
Той освободи ръцете на Марийка, която награби запалката и почна усилено да щрака.
— Мога ли да седна?
— На мен ли говориш?
— На теб.
— Какво каза?
— Питах, да седна ли при теб?
— Ооо, Димби, ти ли си?
— Аз.
— Какво има?
Димби седна на пейката:
— Нищо.
Домби скръсти немирните ръце на Марийка зад гърба й, в Отговор тя се мъчеше да го захапе, а той — нищо, само се смееше… Когато успя да я обезоръжи със здраво притиснати към гърба й ръце, Домби стана и я понесе. — Домби, чакай!
Домби погледна Димби, сякаш го виждаше за първи път.
— Димби, откъде дойдох?
— Оттук — посочи Димби.
— Благодаря!
Той тръгна.
— Домби! — скочи Димби.
— Моля?
— Какво е това в ръцете ти?
— Кое?
— Това, пъргавото.
— Кое, кое?
— Туй, симпатичното… Дето подскача.
— Симпатичното ли?
— Да.
— Дето подскача ли?
— Да.
— Извънредно симпатичното ли?
— Да!…
— Опашатото ли?
— Да, Домби! — нервира се Димби.
— А, това е Марийка!… Довиждане.
— Чакай!
— Моля?
— Почакай, къде бързаш?
— Трябва да се храним с Марийка.
— Домби!
— Какво?
— Каква е тази маймунка?
— Нали ти казах… Марийка.
— Чия е?
— Моя… Димби, ти ли си?
— Какво?… Не ме ли…
— Да бе, ти си… Какво ме питаше?
— Откъде я имаш?
— Подариха ми я… Довиждане.
— Домби.
— Казвай, че бързам.
— Може ли да я подържа малко?
— Сега не може.
— Защо?
— Така.
— А кога може?
— Другия месец… Ако е светло.
Димби се постара да си даде някаква сметка, но се отказа.
— Не те е срам, Домби — възмути се той. — Аз съм първият ти приятел. Цял живот сме били неразделни… И Лиско, и Мокси… Какво ли не сме правили, а сега — не може една маймунка.
Домби оглеждаше небето:
— Ще вземе да завали и не може.
— Само пет минути.
— Намокри ли се една маймунка, вече не е маймунка.
— Една минутка, Домби!
— После иди разправяй, че имаш маймунка, като се намокри…
— Само да я погаля!
— Къде да я сушиш такава маймунка? Ще се набръчка и как да я гладиш?… С какво?
— Това ми било приятел! — извика извън себе си Димби.
— Не — отвърна Домби, — ще вземе да се свие от дъжда… Довиждане…
— Домби, спри!…
— Какво?
— Искаш ли смяна?
— Знаеш ли колко се свиват маймунките?
— Ще ти дам часовника за маймунката.
— И като се свият, иди ги разширявай, ако си нямаш работа!…
Домби си отиде. Димби остана със зяпнала уста, чудеше се да вярва или да не вярва на очите си. Просто забрави, че има часовник, едно голямо удобство: колкото си щеш поглеждаш и веднага узнаваш колко е часът.
Тръгна си с наведена глава по пътеката, без да се отклонява. На Много Малката Полянка срещна Лиско и Мокси. Лиско го запита какво прави, а Димби отвърна, че му е мъчно.
— Така ли? — учуди се Лиско. — За какво?
— Ами просто не мога да го разбера този Домби… Уж сме първи приятели, а знаете ли как се държи?
— Как?
— Говори отнесено… Не иска да ме знае.
— Така ти се струва — предположи Мокси. — Понякога, как да ти кажа…
— Не бе, вярно ти казвам… Особено с тая маймунка. Възгордял се е, не ме познава дори… Викам му, дай да я погаля… Не ще да чуе.