Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Човек може много лесно да се досети как се постъпва в такова положение. Преди всичко страхът му моментално го превръща в жертва. Стане ли жертва, има два пътя на действие: или започва да бяга, или замръзва на място. Ако не е въоръжен, най-вероятно ще избяга към откритото, за да спаси живота си. Ако е въоръжен, ще приготви оръжието си и тогава ще остане на място: или като се вцепени, или като легне на земята. Ловецът, от друга страна, докато дебне в неизвестното, никога няма да тръгне за някъде, без да си набележи точките на защита, затова незабавно ще се прикрие. Може да пусне на земята пончото си, може да го закачи на някой клон за заблуда и тогава да се скрие и ще чака, докато дивечът направи следващата стъпка.
И така, в присъствието на магичния елен аз не постъпих по нито един от описаните начини. Веднага застанах на глава и започнах тихичко да ридая; наистина проливах сълзи и хленчех тъй дълго, че едва не загубих съзнание. Внезапно усетих лек ветрец; нещо душеше косата ми зад дясното ухо. Опитах се да извърна глава, за да видя какво е, катурнах се и седнах тъкмо навреме, за да видя едно приказно същество, втренчило поглед в мен. Еленът ме гледаше и аз му казах, че няма да му сторя зло. Тогава еленът също ми проговори.
Дон Хуан спря и ме погледна. Неволно се усмихнах. Меко казано, беше съвсем невероятно, че елен може да проговори.
— Проговори ми — каза дон Хуан ухилен.
— Еленът проговори?
— Проговори.
Дон Хуан стана и взе от земята своя вързоп ловни принадлежности.
— Наистина ли проговори? — попитах аз учудено. Дон Хуан избухна в смях.
— И какво ти каза? — попитах почти на шега.
Реших, че ме взема на подбив. За момент дон Хуан не отговори, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, след това очите му заблестяха и той ми съобщи какво му е казал еленът.
— Магичният елен каза: „Здравей, приятелю“ — продължи дон Хуан. — А аз отговорих: „Здравей“. После ме попита: „Защо плачеш?“, а аз казах: „Защото съм тъжен“. После магичното създание приближи до мен и каза на ухото ми така, както аз ти казвам сега: „Не бъди тъжен“.
Дон Хуан впери дяволит поглед в очите ми. Гръмогласно се разсмя.
Казах, че разговорът му с елена сигурно е бил безмълвен.
— А какво очакваше? — попита той все така засмян. — Аз съм индианец.
Чувството му за хумор беше тъй чуждоземно, че ми оставаше само да се посмея заедно с него.
— Не вярваш, че магичният елен говори, нали?
— Извинявай, но просто не мога да повярвам, че такива неща се случват — казах аз.
— Нямаш вина — каза той успокояващо. — Проклета работа.
9
ПОСЛЕДНАТА БИТКА НА ЗЕМЯТА
Понеделник, 24 юли 1961 година
Следобед, след като бяхме бродили с часове из пустинята, дон Хуан избра едно кътче за почивка в сенчеста местност. Щом седнахме, той заговори. Каза, че съм научил за лова, но не съм се променил колкото той иска.
— Не е достатъчно да знаеш как да тъкмиш и зареждаш капани — каза той. — Ловецът трябва да живее като ловец, за да получи най-много от живота си. За нещастие промените са трудни и стават много бавно; понякога за човека са нужни години, за да се убеди в необходимостта да се промени. На мен ми бяха нужни години, но може би не съм имал дарбата да стана ловец. Според мен най-трудно беше да поискам да се променя.
Уверих го, че разбирам какво иска да каже. Всъщност, тъй като бе започнал да ме учи как да ловувам, аз също бях захванал да проверявам постъпките си. Най-дра митичното откритие за мен навярно беше, че харесвам постъпките на дон Хуан. Харесваше ми като личност. В поведението му имаше нещо стабилно; начинът, по който се държеше, не оставяше никакво съмнение за съвършенството му и все пак той нито веднъж не изтъкна предимството си над мен, за да поиска нещо. Интересът му да промени моя начин на живот според мен приличаше на едно безпристрастно насочване или може би се сливаше с авторитетното тълкуване на моите пропуски. Беше ме направил прекалено чувствителен към неуспехите ми и все пак не можех да разбера как неговите постъпки щяха да ме поправят. Искрено вярвах, че в светлината на онова, което желаех да постигна в живота си, постъпки като неговите биха ми донесли само беди и несгоди и именно в това беше моята безизходица. Аз обаче се бях научил да уважавам неговото съвършенство, което винаги се бе изразявало в красота и точност.