Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Не. Не мисля.
— Тогава щом не мислиш, че животът ти ще продължи вечно, какво чакаш още? Защо се колебаеш да се промениш?
— А не ти ли е хрумвало, дон Хуан, че може да не искам да се променям?
— Да, хрумвало ми е. И аз не исках да се променя, също като теб. Обаче аз не харесвах живота си; беше ми омръзнал точно като на теб. Сега пък не ми стига.
Разпалено заявих, че неговата настойчивост да променя начина си на живот е страшна и необоснована. Казах, че наистина съм съгласен с него за някои неща, но обикновеният факт, че той винаги е учителят, който пуска стрелите, правеше положението неизгодно за мен.
— Нямаш време за такива представления, глупчо — каза той сурово. — Това, което правиш сега, може да е последното нещо, което правиш на тази земя. Може да е и последната ти битка. Няма сила, която да може да гарантира, че ти ще живееш още една минута.
— Зная — казах аз с едва сдържан гняв.
— Не. Не го знаеш. Ако знаеше това, щеше да бъдеш ловец.
Заспорих, че съзнавам предстоящата си смърт, но е безсмислено да говоря или мисля за нея, тъй като не мога да направя нищо, за да я избягна. Дон Хуан се разсмя и заяви, че приличам на комедиант, който повтаря механично действията си.
— Ако това беше последната ти битка на земята, щях да кажа, че си идиот — каза спокойно той. — Хабиш последната си постъпка, за да изпадаш в глупаво настроение.
За момент останахме безмълвни. Мислите ми бушуваха напосоки. Той, разбира се, беше прав.
— Нямаш време, приятелю, нямаш време. Никой от нас няма време — каза той.
— Съгласен съм, дон Хуан, но…
— Не се съгласявай веднага с мен — рязко се сопна той. — Вместо да се съгласяваш тъй лесно, по-добре действай. Поеми предизвикателството. Промени се.
— Как — просто така?
— Така. Промяната, за която говоря, никога не става постепенно — тя става изведнъж. А ти не се готвиш за този внезапен акт, който ще доведе до пълна промяна.
Струваше ми се, че си противоречи. Обясних, му, че щом се готвя за промяна, значи се променям постепенно.
— Въобще не си се променил — каза той. — Затова вярваш, че се променяш малко по малко. И все пак може някой ден да останеш изненадан, като внезапно се промениш без никакво предупреждение. Зная, че е така, и затова не губя интерес да те убеждавам.
Не можех да продължавам спора. Не бях сигурен точно какво искам да кажа. След миг мълчание дон Хуан продължи да изяснява мисълта си.
— Може би трябва да го кажа другояче — каза той. — Бих ти препоръчал да забележиш колко малко сме уверени, че животът ни ще продължи безкрайно. Току-що казах, че промяната идва изведнъж и неочаквано, смъртта също. Какво, според теб, може да се направи?
Помислих, че задава риторичен въпрос, но той повдигна вежди, подканяйки ме да отговоря.
— Да се живее колкото може по-щастливо — казах аз.
— Правилно! Но познаваш ли някой, който да живее щастливо?
Първата ми мисъл беше да кажа „да“; реших, че мога да назова няколко души, които знам, за пример. Като се замислих отново, обаче, разбрах, че усилието ми ще бъде само един напразен опит да се оправдая.
— Не — казах. — Наистина не познавам.
— Аз познавам — каза дон Хуан. — Има хора, които се грижат много за естеството на постъпките си. Тяхното щастие се състои в това да действат с пълно съзнание, че нямат време; затова и постъпките им имат особена сила; постъпките им имат вид на…
Сякаш не му достигнаха думи. Той се почеса по слепоочията и се усмихна. После изведнъж стана, сякаш бе приключил разговора. Помолих го да довърши онова, което ми говореше. Той седна и издаде устни напред.
— Постъпките имат сила — каза той. — Особено когато лицето, което ги извършва, знае, че тези постъпки са последната му битка. Съществува едно странно изпепеляващо щастие при постъпки с пълно съзнание, че онова, което се върши, може да бъде последно на тази земя. Препоръчвам ти да разгледаш още веднъж живота си и да извадиш на бял свят своите постъпки.
Не бях съгласен с него. За мен щастието беше да приема, че й моите постъпки има присъщата приемственост и че аз ще мога да продължа да постъпвам според волята си така, както и в този момент, особено щом това ми доставя радост. Казах му, че моето несъгласие не е банално, а произтича от убеждението, че между света и мен има определима приемственост.
Дон Хуан, изглежда, се забавляваше с моите усилия да се изясня. Той се разсмя, поклати глава, почеса главата си и накрая, когато заговорих за „определимата приемственост“, хвърли шапката си на земята и я стъпка.
Приключих, като се разсмях на клоунската му проява.
— Нямаш време, приятелю — каза той. — Това е нещастието на човешките същества. Никой от нас няма достатъчно време, а твоята приемственост няма никакъв смисъл в този печален, тайнствен свят. Твоята приемственост само те прави плах. Твоите постъпки не могат да имат размаха, силата, повелителната мощ на постъпките на някой мъж, който знае, че води последната си битка на земята. С други думи, твоята приемственост не ти носи нито щастие, нито сила.