Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Реших да променя тактиката — каза той.
Помолих го да се изясни; твърдението му беше неясно и не бях сигурен дали се отнася за мен или не.
— Добрият ловец променя постъпките си, когато поиска — отговори той. — Сам го знаеш.
— Какво имаш предвид, дон Хуан?
— Ловецът трябва не само да познава навиците на жертвата си, но трябва да знае, че на тази земя има сили, които направляват хората и животните и всичко, което живее по нея.
Той спря да говори. Почаках, но той изглежда, бе дошъл до края на това, което имаше да каже.
— За какви сили говориш? — попитах аз след дълго мълчание.
— Сили, които направляват живота и смъртта ни.
Дон Хуан спря да говори и сякаш правеше огромни усилия, за да реши какво да каже. Потърка ръце и поклати глава, издувайки бузи. На два пъти ми даде знак да мълча, когато понечвах да го помоля да обясни загадъчните си твърдения.
— Няма да можеш лесно да се спреш — каза накрая той. — Зная, че си твърдоглав, но това няма значение. Колкото по-твърдоглав си, толкова по-добре ще бъде накрая, когато успееш да се промениш.
— Правя, каквото мога — казах аз.
— Не, не съм съгласен. Не правиш, каквото можеш. Каза това само защото ти звучи хубаво; всъщност ти говориш така за всичко, което правиш. Години наред правиш, каквото можеш, без никаква полза. Трябва нещо да се стори, за да се промениш.
Както обикновено, усетих вътрешна необходимост да се защитя. По правило дон Хуан, изглежда се стремеше да ме улучи в най-слабото ми място. После си спомних, че всеки път, когато се опитвах да се защитя от критиката му, накрая се чувствах като глупак и спрях, преди да съм започнал дългата си обяснителна реч.
Дон Хуан ме изгледа с любопитство и се разсмя. Каза ми много мило, че, както вече ми е обяснявал, всички сме глупаци: аз не бях изключение.
— Ти винаги се чувстваш задължен да обясняваш постъпките си, сякаш си единственият човек на земята, който греши — каза той. — Това е старото ти чувство за значимост. Голям запас имаш; твърде голяма е и биографията ти. От друга страна, ти не поемаш отговорност за постъпките си; не използваш смъртта си като съветник и, освен всичко това, си прекалено достъпен. С други думи, животът ти е объркан толкова, колкото и преди да те срещна.
Отново изпитах неподправен пристъп на гордост и желание да започна спор за това колко не е прав. Той направи знак да замълча.
— Човек трябва да поема отговорност за това, че живее в един необикновен свят — каза той. — Знаеш колко необикновен е този свят, нали?
Кимнах с глава утвърдително.
— Не говорим за едно и също нещо — каза той. — За теб светът е необикновен, защото, ако не се отегчаваш, си скаран с него. За мен светът е необикновен, защото е удивителен, страшен, тайнствен, неразгадаем; мен ме интересува да те убедя да поемаш отговорност, че живееш тук, в този чуден свят, в тази приказна пустош, в това приказно време. Исках да те убедя, че трябва да се научиш да правиш всичко съзнателно, защото ще останеш тук за кратко време, всъщност прекалено кратко, за да бъдеш свидетел на всичките му чудеса.
Настоях, че е съвсем човешко да си отегчен от света или да си скаран с него.
— Щом е така, промени го — отговори сухо той. — Ако не реагираш на това предизвикателство, все едно че си мъртъв.
И той ме накара да назова нещо, някоя област, която да е съсредоточавала всичките ми мисли. Назовах изкуството. Винаги бях желал да стана художник и години наред се опитвах да рисувам. Все още бях изпълнен с мъчителния спомен за своя неуспех.
— Ти никога не си поемал отговорността за това, че живееш в този неразгадаем свят — каза той с упрек в гласа. — Затова никога не си станал художник и може би никога няма да станеш ловец.
— Толкова мога, дон Хуан.
— Не. Не знаеш колко можеш.
— Правя, каквото мога.
— Отново грешиш. Можеш да правиш и повече. Има едно просто нещо, което при теб не е в ред — мислиш, че имаш много време.
Той замълча и ме погледна така, сякаш очакваше реакцията ми.
— Мислиш, че имаш много време.
— Много време за какво, дон Хуан?
— Мислиш, че животът ти ще продължи вечно.