Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Гай — обърна се той към абата, — не ти ли се струва, че всичко върви много гладко?
— Да, и на мен ми минава такава мисъл — отвърна абатът. — И се радвам, че е така. Пътуваме обаче само четири дни.
— Може би излишно се безпокоя п продължи Харкорт, — но косите ми настръхват и нещо току ме жегва под лъжичката. Сякаш чувствам очи, които ни наблюдават. Чувствам се напрегнат, готов да побягна.
— Това чувство ми е познато — потвърди абатът. — Старая се да го потискам. Не обичам да се обременявам. Щастлив съм, когато отмине.
— Йоланда смята, че чува глас в раковината. Глас, заглушаван от рева на морето.
— Фантазии на младо момиче — каза абатът.
— Знам. Сигурно е така. Но не вярвам на амбулантния търговец. А и раковината не ми харесва.
Абатът сложи тлъстата си ръка на рамото на Харкорт.
— Успокой се, приятелю. Не се обременявай с излишни тревоги.
На следващия ден билото, по което вървяха, се стесни и излязоха на малко плато, граничещо с крайречните хълмове. Беше район без стръмни височини и те отново се насочиха на запад.
— Отишли сме доста на север — каза Харкорт. — Може би щеше да е по-добре, ако бяхме останали сред хълмовете.
Спряха да починат. Нъли измъкна от торбичката на колана си картата, която им беше начертал вуйчото на Харкорт. Разгъна я и всички се наведоха над нея.
— Трудно е да се разбере — каза Нъли. — Мащабът не отговаря на разстоянието, но ми се струва, че сме ето тук.
— Ако си прав — каза Харкорт, — все още сме на безопасно разстояние от римския път.
— Картата не струва — обади се Йоланда. — На нея не е показано мочурището.
— Вуйчо ми сигурно не го е видял. Трябва да е минал северно от него.
— Катедралата е още доста далече — отбеляза абатът, — но изглежда, че е на запад от нас.
— Тогава всичко е ясно — каза Нъли. — Трябва да вървим на запад.
Платото не беше така гъсто обрасло, както хълмовете. Гората беше по-рядка, дърветата — по-малки. От време на време излизаха на голи участъци — може би земи на изоставени чифлици, въпреки че не видяха следи от сгради. Прекосяваха бързо тези места, оглеждайки се за дракони, но нямаше и помен от тях.
Пресичаха и малки потоци, които се спускаха към реката. Денят беше хубав и слънчев, не беше много топло, небето беше безоблачно.
Както винаги Йоланда вървеше пред тях, но на такова разстояние, че да я виждат. Малко подир пладне спря да ги изчака и я настигнаха.
— Какво има? — попита Харкорт.
— Надушвам пушек — отговори тя. — Мисля, че идва оттам, отдолу.
— Може да са хора — предположи Нъли. — Силите на Злото не са любители на огъня. Те ядат месото сурово.
— Най-добре да се разпръснем — каза Харкорт. — И, за Бога, движете се тихо и си отваряйте очите. Ако има хора, да не ги изплашим. Необходима ни е всяка информация, която могат да ни дадат.
— Ако пък са силите на Злото — допълни Нъли, — по добре ние да ги видим, отколкото те нас.
Разпръснаха се и бавно заслизаха по склона към клисурата, която им показа Йоланда. По средата на пътя Харкорт долови остра миризма на пушек. Йоланда беше права — долу гореше огън. Той приклекна и заслиза още по-предпазливо.
Той вдигна ръка и направи знак да вървят напред. Наведен ниско, Харкорт слизаше по склона. Погледна надясно и видя, че Нъли му беше отдясно, а непосредствено подир него се промъкваше абатът. Йоланда пак беше напред, някъде вляво. Проклетото момиче сякаш винаги трябваше да е отделно! В един момент я видя как пребягва от дърво до дърво.
Внезапно Харкорт спря. Долу, на дъното на клисурата, до малък поток, който се пенеше в пролома между хълмовете, се издигаше бедна къщурка. Над потока се беше разкрачила дървена постройка. Воденица! Боже Господи, воденица! Воденичното колело проблясваше на слънчевата светлина, искряха пръски вода. Над колелото се полюшваше дървена клетка и в нея имаше нещо — но той не можа да различи какво. Долетя раздразнен крясък — може би от съществото в клетката.
До дървеното колело беше коленичил мъж и работеше с дървен чук и длето. Побелялата му коса падаше до раменете, дълга брада покриваше гърдите му. Старец.
Харкорт се изправи и бавно тръгна към него. Но абатът го беше изпреварил — вече се носеше през малката полянка на дъното на клисурата — огромен и масивен — с тържествена църковна крачка.
Старецът остави дървения чук и длетото и се изправи, готов да побегне. После като че ли изведнъж разбра какъв е този остриган човек с расо, затича се към него, подхлъзна се, падна на колене, събра набожно ръце и със сърцераздирателен тон изблея:
— Благослови ме, отче! Благослови ме!