Царството на злото

— Надявах се, че амбулантният търговец ще ни бъде от помощ — каза Нъли. — Изглежда, много е пътувал из тази страна и трябва да е научил много неща.

— Не вярвам на този човек — рече абатът. — Дори да ни беше казал нещо, което може да ни бъде от полза, пак не бих му повярвал.

— Нищо не ни каза — продължи Нъли. — Бърбореше за цели ята харпии, но не каза нищо конкретно. Изнесе ни елементарен урок как да избягваме дракони и ни предупреди да внимаваме около мостовете, за да не налетим на троли.

— И аз не му вярвам — призна Харкорт. — Има много лукав вид.

— А какви глупости ни разказа за раковината! — възкликна Нъли. — Хайде де! Виждал съм море и съм го слушал. Гласът в раковината не е гласът на морето.

— Съобщи ни — намеси се абатът, — че катедралата се намирала някъде на запад. Но това ни беше известно. Трябваше да го попитаме за вилата или за мястото каквото и да е то, където се намира призмата. Харкорт поклати глава.

— Не, не трябваше. Щяхме да се издадем. За него и за всички други ние сме тръгнали да търсим странствуващия ми вуйчо.

След като хапнаха, продължиха по билото на планинската верига.

— Ще ни отведе на север — каза Йоланда, — но може би не много далеч. Дано да излезем на някакъв път.

Преди смрачаване си стъкмиха лагер и като свършиха с вечерята, Йоланда седна настрана и вдигна раковината до ухото си. Харкорт постоя малко самичък, после стана, отиде при нея и клекна. Тя свали раковината и я сложи в скута си.

— Очарована си от нея — каза той. — От звука на морето — Йоланда се усмихна.

— Не от звука, макар че е странен и натрапчив. Не е само това. Когато слушам, ми се струва, че някой говори, че зад звука на морето има глас, който се опитва да ми каже нещо.

— Магия ли? — попита той. — Магически глас?

Йоланда се намръщи, размишлявайки върху думите му.

— Какво представлява магията? — попита той. — Можеш ли да ми обясниш?

— Милорд — отвърна Йоланда, — задаваш ми много трудна гатанка.

— Нямах такова намерение. Мислех, че можеш да ми кажеш какво представлява магията. Тази дума често се използува. Лесно се изплъзва от устата. Но е само лекомислено обяснение на онова, което става около нас, когато нямаме друго.

— И ти си мислиш, че можеш да получиш отговор от едно просто момиче, което от време на време ходи в Пустата земя и не може, или не желае, да обясни защо го прави? Момиче, което вижда форма в дървото…

— Изобщо не ми е минавало през ума — възрази той, но в себе си призна, че си е мислил точно това. — Ако съм те обидил…

— Не, не си ме обидил — отвърна тя, вдигна раковината и отново я сложи до ухото си.

Харкорт прие това като нежелание да продължи разговора и се върна при абата.

„Пътуването върви безпрепятствено — помисли той. — Имахме проблеми с горските бабуни и с мочурището, но не се сблъскахме с истинска заплаха. Досега не срещнахме нито доказателство за Злото, нито нещо, което да подсказва, че то знае за нас. Ние, разбира се, се надявахме точно на това, макар и да е невъзможно.“