Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
Абатът, който вървеше малко пред Харкорт и Нъли, спря, за да ги изчака, после тръгна редом с тях. Беше възвърнал обичайното си добро настроение.
— Сега се движим с добро темпо — каза той. — Ако имаме късмет, може би ще наваксаме забавянето в мочурището.
— Ще имаме и добри, и лоши дни — отбеляза Нъли. — Сигурно и на други места по пътя ще се бавим.
— Дано обаче да няма нищо така ужасно, както мочурището — въздъхна абатът.
След два часа стигнаха подножието на хълмовете. Йоланда чакаше.
— Ще тръгнем малко на север — каза тя. — Намерих една виеща се долина, по която ще заобиколим хълмовете. — Скоро ще трябва да спрем за ядене — обади се абатът. — От сутринта не сме хапвали нищо освен по бучка сирене и залък хляб.
— Ти изобщо мислиш ли някога за нещо друго освен за огромния си търбух? Ако тръгнем по акъла ти, на всяка половин левга ще трябва да спираме, за да ядеш.
— На празен стомах не се ходи — каза абатът. — Винаги съм обръщал внимание на корема си и съм се отнасял добре към него.
— Щом стигнем в долината, ще намерим място, където можем да спрем и да се подкрепим — обеща му Йоланда. — Там има пътека и дървета.
Долината започваше с върбова горичка край ромолящ поток, който се спускаше по каменистото си корито надолу към мочурището. Горичката беше малка, но по склоновете на хълмовете от двете страни растяха дъб и клен, бук и бреза. Малко по-нататък долината се стесняваше и потокът течеше в тясно дефиле.
Дефилето се врязваше в хълмовете и ставаше все по-тясно и по-тясно. Гъстите гори по хълмовете слизаха все по-надолу, докато накрая дърветата надвиснаха като свод над потока, който сега едва течеше. Покрай него имаше пътека, която минаваше ту от едната, ту от другата му страна. Беше неравна, изпълнена със стърчащи корени и камъни, но по-добре такава, отколкото изобщо без пътека. Късно следобед стигнаха до отклонение нагоре по полегатия склон. Йоланда спря, взря се нагоре и каза:
— Чакайте тук. След минутка се връщам.
Доволни, че ще могат да починат, те спряха, а девойката изчезна нагоре по пътеката.
— Това дете не знае какво е умора — каза абатът. — Търчи и скача като пощуряла коза и може да продължи така вечно.
Харкорт чувстваше неприветливостта на гората. Тя беше надвиснала над тях, сякаш искаше да ги задуши. Цареше пълна тишина. Чуваше се само песента на поточето, което ромолеше в каменистото си корито, и шепотът на вятъра във върховете на високите дървета. Йоланда се зададе тичешком по пътеката и викна:
— Намерих къде да прекараме нощта. Една пещера. Някой живее в нея, но го няма. Мисля, че няма да има нищо против.
— Откъде можеш да си сигурна? — попита Нъли.
— Не съм сигурна — отвърна тя. — Само предполагам и се надявам.
— Може би ще станем и ще я напуснем преди този някой да се върне — каза абатът. — Който и да е, той може би няма да разбере, че сме прекарали нощта в жилището му.
Пещерата беше доста тясна и плитка. Пред входа и имаше широка хоризонтална каменна плоча и на нея, почти до входа, имаше малко огнище, покрито със студена сива пепел и почернели обгорели дънери. Вътре, в единия ъгъл, върху дървени трупи беше поставен сламеник. В дъното висяха три тигана и шишове за печене. Точно до входа бяха наредени на купчина сухи дърва. До тиганите и шишовете, върху плоча от плоски камъни, грижливо бяха наредени кожени торби. Навеждайки се, за да не се удари в тавана, абатът влезе и седна на сламеника.
— Непременно трябва да се разположиш като у дома си — каза Нъли.
— А защо не? — попита абатът. — Ако нашият непознат домакин е честен човек, той ще иска гостите му да се чувстват като у дома си.
— Обаче дали сме гости? — възрази Нъли.
— Можеш да оставиш този въпрос — чу се глас зад тях. — Вие наистина сте мои гости и сте добре дошли.
Всички се обърнаха да видят кой говори и видяха един дребен човек със загоряло от слънцето лице, почти черно, гладко избръснато, но с четинести мустаци, с тънки бръчици в ъгълчетата на очите. За да ги вижда по-добре, той бе присвил очи, сякаш срещу слънцето. Носеше празна торба. Раменете му бяха превити напред като на човек, свикнал да носи тежки товари. Подпираше се на тояга. Беше бос, с парцаливи панталони и овчи кожух с вълната навън.
— Аз съм Андре, амбулантен търговец — представи се той, — а това е скромният ми дом. От години вие сте първите гости, които ми оказват чест да ме посетят. Много се радвам, че ме открихте.
— Ние сме пътници — каза Харкорт. — Просто минавахме оттук.
Амбулантният търговец вдигна ръка и си избърса лицето.
— Много странно минаване. По тези места рядко се случва такова нещо. Тази страна не е приятна.