Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
XII. Засадата
Макар наполовин задушен и замаян, щом почувствува, че примката го отпуска, ТремалНаик скочи, грабна карабината и се втурна към реката с надежда да пръсне главата на предателя. Но когато стигна до брега, Манчади беше изчезнал. Навлезе във водата, но не видя никакъв човек по повърхността й. Може би течението бе отмъкнало убиеца, ударен безсъмнено от карабината или пистолета на махарата.
— Ах, негодник! — възкликна ТремалНаик извън себе си от гняв.
— Господарю, къде е бандитът? — викна Камамури, като дотича, придружен от тигъра и кучето.
— Изчезна, но ще го открием.
— Ранен ли си?
— ТремалНаик не се дава лесно на тия удушвачи.
— Щеше да ми се пръсне сърцето от тичане, господарю. Страхувах се, че няма да стигна навреме, за да те спася. Ах, подлец. Да се опита да удуши господаря ми! Ако ми падне в ръцете, ще го разкъсам на парченца. Да ни излъже така, нас, които го приехме братски. По чудо се отърва, господарю, знаеш ли?
— Знам, Камамури. А с Агхур какво стана? Махаратът посърна и ръцете му се отпуснаха.
— Говори, Камамури — каза ТремалНаик, който вече предугаждаше отговора
— Умря, господарю — промълви Камамури. ТремалНаик се хвана за главата с отчаян жест.
— Умрял, умрял!… — изхълца той. — Защо всички около мен умират? Какво съм сторил, Шива, защо трябва да загубя всички ония, които обичам? Прокълнат ли съм от боговете?
Наведе глава на гърдите си и по обгорелите му бузи се стече сълза. При гледката на този човек да плаче, на Камамури сърцето се сви.
— Господарю. . — пошепна той.
ТремалНаик не го чу. Бе хванал главата си с ръце и седнал на брега на реката съзерцаваше с влажни очи джунглата, над която духаше лек ветрец, пропит от аромата на ясмин. Хълцанията разтърсваха от време на време атлетическите му гърди.
— Господарю, мой бедни господарю! — изстена Камамури.
— Не плачи, бъди силен, трябва. .
— Да, силен, за да се боря с нещастието, което тегне над нас — каза гневно ТремалНаик — Бедният Агхур! Тъй млад и смел, а трябваше да умре! Сигурен ли си, че наистина е умрял?
— Да, господарю, видях го със собствените си очи и го докоснах с ръка. Беше там, проснат до едно блато с примка около врата и кама в гърдите. След като го е повалил, подлият Манчади го е довършил с ножа си.
— Значи Манчади го е убил.
— Да, господарю.
— Ах, долен престъпник.
— Но повече няма да убива, казвам ти го аз. Моят куршум го е улучил и сега може би рибите пируват с месата му.
— Значи това чудовище е замислило такъв пъклен план?
— Да, господарю. Убил е Агхур, като предварително ме беше отстранил, за да връхлети след това върху теб За щастие разбрах това навреме и поех веднага обратно.
— Благодаря ти. Но преди това нямаше ли никакво съмнение?
— Не, господарю, дори не се усъмних. Той ни лъжеше много добре. Каква ли цел може да е имал, за да ни убие?
— Страхувам се, че са го изпратили индийците от Раймангал.
— Така ли мислиш, господарю?
— Сигурен съм. Не видя ли татуировка по гърдите му?
— Не, защото ходеше все загърден, не знам защо
— За да скрие татуировката, разбира се.
— Сега разбирам. Но защо е изпитвал такава омраза към теб?
— Защото обичам Ада.
— Не са ли съгласни онези хора да я обичаш?
— Не, и се опитват да ме убият.
— Но защо?
— Защото над момичето тежи ужасна присъда
— Каква?
— Не знам, но един ден ще разкрия загадката.
— И смяташ, че негодниците ще ни нападнат отново?
— Да, Камамури.
— Страхувам се господарю А ти?
ТремалНаик не отговори. Бе обърнал поглед на юг. — Видя ли нещо? — попита махаратът. разтревожен.
— Да, струва ми се, че забелязах странна, бледа светлина в дъното на джунглата, която бързо изгасна.
— Да идем в колибата, господарю. Тук не сме сигурни. ТремалНаик огледа за последен път джунглата и реката и с бавни крачки се запъти към колибата, но на прага спря.
— Виж, Камамури — рече той тъжно. — Някога тъй весела и гостоприемна, тази колиба сега ми се струва мрачна като гроб. Бедният Агхур.
Сподави плача си и се излегна на хамака, като скри лице в ръцете си. Камамури се облегна на вратата с очи, вперени в джунглата, и на няколко пъти прошепна:
— Бедният господар!
Изминаха три дълги часа, без махаратът да помръдне. Острият звук на рамзинга го откъсна от неговата неподвижност.
— Злокобна тръба! — измърмори той ядосано. — Пак ли ново нещастие? Но сега съм предупреден.
Обиколи няколко пъти колибата, като внимателно огледа наоколо високите треви. Прибра се, като повика Дарма и Пунтхи, залости вратата и се излегна зад нея, така че да се събуди при най-малка опасност отвън.