Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
Странно защо, но той не бе изненадан. Очакваше нещо подобно, почувствувал го бе още при първите думи на Йона, но не можеше да си обясни причината за странното й държане. Той не бе в състояние да проучи на какво се дължаха промените в настроението й, камо ли да отгатне нейния характер. Дали тя бе изключение, или нейната непоследователност отговаряше на нормалното държане в Астилот? Във всеки случай дафотилите, които досега бе опознал, създаваха противоречиво впечатление. Благодарение на електронната памет те разполагаха с учудващи познания в областта на техниката и науката и все пак им бе трудно да произвеждат и най-простите неща. Те не се грижеха нито за миналото, нито за бъдещето, преминаваха от една крайност в друга, говореха за смъртоносната заплаха, надвиснала над живота им, като се мотивираха логично и точно, а в следващия момент изричаха най-голямата детинщина, забравили сякаш всичко казано преди.
Склонност към лъжа ли бе това? Или неспособност да разграничават действителността от илюзията? А може би просто отбягваха истината, когато им ставаше неудобно? Беше ли за тях животът вечна игра, непрестанно самозалъгване? Изобщо знаеха ли що е любов, приятелство, дадена дума? Или за тях това бяха само фрази?
Може би поради тази несигурност и този непоследователен начин на държане Йона му бе станала по-чужда, по-малко близка, отколкото през първите часове на срещата им.
Докато разсъждаваше, тя не го изпускаше от очи.
— Аз мислих за нас, Асмо — каза внезапно тя. — И се сетих за нещо, за една незначителна дреболия от нашето минало.
Той я погледна недоверчиво.
— От нашето минало?
— До станцията на Япетус имаше база за приземяване. Там стоеше космически сал, наречен Фоебус.
Асмо се облегна назад и затвори очи. Видя кълбо в сребристоматов цвят, обиколено от венеца от перки на слънчевите клетки, пружиниращо сред система от щанги, които омекотяваха приземяването. Той се опитваше да си спомни подробности за станцията, имената и лицата на членовете на екипажа. Напразно. Картината на Фоебус остана само фрагмент.
— Говори по-нататък — произнесе той тихо. Йона мълчеше.
— Какво още виждаш?
Никакъв отговор.
За малко щеше да го обхване яд, но осъзна, че Йона бе тази, която си бе спомнила за Фоебус. Значи тя беше Йохана! Значи миналото им бе общо! КАПИНОМА, космическото табу не важеха за тях.
Обзе го чувство на щастие. Най-накрая те бяха разчупили изолацията! Йона му принадлежеше, земното минало бе реалност. Сега Зирто и другите можеха да твърдят каквото си искат, нямаше да успеят да го убедят, че споменът за планета с име Земя е плод само на крайно разпалената му фантазия.
Той погледна Йона с нови очи. Тя живееше от много години на Астилот, изложена на влиянието на дафотилите и на странния им начин на мислене. Не бе чудно, че се бе променила, че реакциите й бяха неразбираеми за него.
На лицето й бе изписана отсъствуваща усмивка, очите й бяха отправени в далечината.
— Йона! Спомняш ли си?
Тя трепна:
— Сега ти ме прекъсна. Аз бях вече на пътя към миналото.
Въздъхна и посегна към чашата си.
— Свърши.
— Опитай още един път, съсредоточи се!
— Повече няма смисъл. Това бе едно особено настроение, едно странно чувство на безтегловност, каквото досега не бях изпитвала. Не може да се повтори по заповед. Просто трябва да чакаме.
— Да чакаме! — каза той. — Това няма да ни помогне, времето напира. Защо сме на Астилот? Трябва да намерим отговора, преди да е станало късно. А отговорът е в нашето минало, в заличените времена преди Еманципацията.
— Да имахме няколко дена за нас, сами, освободени от чужди влияния, бихме си спомнили. Съвсем съм сигурна.
По всяка вероятност имаше право. В края на краищата няколко дни не бяха така важни. Резерватът нямаше да им убегне. И кой можеше да знае какви събития щяха да се развият, ако успееше да проникне в него. Може би щеше да се натъкне на живи аслоти. Тогава би било само от полза да познава по-добре историческите връзки. Всяка, дори и най-незначителната информация, можеше да бъде от решаващо значение. А и Йона възнамеряваше да си спомни. Колко глупаво, че я бе стреснал. Ядоса се сам на себе си.
— Моля те, не ме разбирай погрешно — каза тя несигурно. — Не искам да те принуждавам да вземеш решение, не се притеснявай. Ключът към КАПИНОМА е в твои ръце. Само ако пожелаеш, скоро ще притежаваш неограничена власт над Астилот.
Той не я разбра, отново не я разбра.
— Та аз никак не държа на това.
— Но, Асмо! Един трябва да поеме отговорността, един трябва да зададе нова програма на кефалоидите. Това можеш да бъдеш само ти!
— Съвсем не съм в състояние да го извърша сам. Изобщо имаш ли представа, че ако не искаме да рискуваме да стане катастрофа, колко много неща трябва да се вземат под внимание, преди КАПИНОМА да бъде изменен?