Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
— Та вие го имате.
— Но остава без последствия. Проклетите кефалоиди заличават всяка грешка. Те трябва да бъдат премахнати.
— Без администрацията обществото на дафотилите ще потъне в хаос. Вие не сте в състояние сами да се грижите за съществуването си.
— Затова те молим за помощ, Асмо, само ти можеш да ни спасиш — извика Уско.
Йона скочи.
— Благословен да е нашият Божествен Баща!
— Благословен да е! — извикаха всички и се поклониха.
На Асмо му дойде до гуша.
— Аз не съм ваш Божествен Баща! Спрете най-сетне с тази безсмислица! — извика той гневно. — Наричайте ме Асмо и край.
— Но ти си благословен, ти си…
— Не искам повече да чувам това! Искам да знам имате ли цел? Ако имате, то каква е? С какви средства искате да я постигнете? Факти! А не мистични празнословия! Ясно ли ви е?
Няколко секунди цареше смут и мълчание. След това Лука поде:
— Основателят на Маатшапията е Зирто. Негова е заслугата пръв да схване опасността и причините за стагнацията. Той разви идеята, че обществото на дафотилите трябва само да извършва продуктивна дейност, за да можем един ден да живеем без чужда помощ, без КАПИНОМА и кефалоиди. Най-сетне чрез изпадане в екстаз трябва да усвоим способността как да употребяваме сила, за да можем да унищожим кефалоидите. Съвсем съзнателно използуваме свещените ритуали, които освобождават от задръжки. Това е единственият начин да се разчупи блокадата на инстинктите, която ни е наложена чрез евгенистична намеса.
Асмо кимна.
— Методът е необикновен, но все пак разбираем. Но колкото и да ми е мъчно, не можете да разчитате на мене. Аз не се чувствувам в състояние да играя ролята на Божествен Баща.
Още не се бе изказал, когато се надигна жален вопъл. Няколко от присъствуващите скочиха, запушиха си ушите и отчаяно затропаха с крака.
Тонда и Зирто трябваше да положат доста усилия, за да успокоят развълнуваните и да ги накарат отново да заемат местата си. Когато суматохата постепенно затихна, Лука пристъпи към него. Тя дишаше развълнувано, очите й святкаха.
— Защо ни отблъсквате? Защо не желаете да ни помогнете? Само за себе си ли мислите? Нямате ли сърце, нямате ли чувства? Не разбирате ли, че се нуждаем от помощта ви? Дафотилите са невинни като пеперудите. Те пърхат от едно удоволствие, от една щастлива омая към друга. Въобразяват си, че имат всичко и че могат всичко. КАПИНОМА, кефалоидите, зерматите, в техните очи всичко е създадено, само за да ги глези тях — всемогъщите. Те са така заслепени от несериозното си, безсмислено съществуване, че дори и не подозират заплашващата ги гибел. Помогнете ни, Асмо! Научете ни на силата на разрушението!
Лука се обърна и изтощена се отпусна в едно кресло.
Асмо бе слушал, изпълнен с учудване. След всичко, случило се досега, той не бе очаквал от нея такова страстно застъпничество. От сърце се зарадва, че бе сбъркал. Очевидно тя виждаше цел, за която си струва да се бориш, дори и когато методът обещава слаб успех. Но по този въпрос можеше да се говори.
Йона стана, хвърли се в прегръдките му и го целуна.
— Само си помисли — прошепна тя — какво ти се предлага. Никак ли не си амбициозен? Като Божествен Баща ти ще владееш цялата планета. Всички дафотили ще лежат в краката ни.
Той махна ръцете й от раменете си.
— Ако ще ви помагам — каза той, — то ще бъде по мой начин. Не мога да си служа с фокусничество. Моят път е пътят на разума. Известно ли ви е в същност кой е измислил КАПИНОМА?
— Аслотите.
— Не е ли възможно да научим нещо повече за тях?
— Ние дори не знаем дали те още живеят.
— Как са изглеждали?
— Като нас. Във всеки случай не много различно.
— Има ли някакво доказателство за правилността на това предположение?
— Ние произхождаме от тях, логично е да им приличаме. Най-доброто доказателство за това си самият ти, Асмо. Едва ли съществува някакво съмнение относно…
— Притежавате ли някакви изображения или археологични находки?
— Съществуват само остатъци от сгради. Никъде не са намирани аслоти. Впрочем досега никой не ги е и търсил.
— Постройката, в която се намираме сега, е изградена от тях, нали?
— Да. Случайно я открихме по време на едно подводно пътуване.
— Не ви ли е правило впечатление, че е построена много странно? Няма врати, трябвало е вие допълнително да ги вграждате в стените. Няма и стълбища. Ние се намираме в кълбо, което виси от тавана на тънка дръжка. Как ли са изглеждали живите същества, които са били в състояние да достигнат кълбото. Те едва ли са използували въжена стълба.
Зирто кимна.
— Разбира се, че сме мислили вече по този въпрос. Но първо, не знаем дали сградата изобщо е била предвидена за живи същества. Може би е служила като вид хранилище. Второ, възможно е те да са разполагали с антигравитационни генератори и да не им са били необходими стълбища. Но както и да е, ние считаме въпроса за второстепенен. Аслотите са били нашите прадеди, по този въпрос не съществува съмнение.