Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
Чувствуваше се изтощен и изчерпан. Разговорите в последните часове се бяха въртели все около една и съща тема. Събеседниците му упорито настояваха, че той е научен консерват и е роден като тях на Астилот. Неговото твърдение, че произхожда от чуждо небесно тяло, те считаха за абсурдно. Той почти изцяло бил загубил спомените си, затова искал да си създаде теория относно своя произход. Все пак притежавал склонност да компенсира липсата на информация, да създаде и логична връзка между независими едни от други факти и преживявания.
Асмо се питаше дали непрестанно спохождащите го съмнения не се дължат на психопатично упорство, още повече, че картините от спомените му с всеки изминат час ставаха все по-сходни със заобикалящата го действителност. Струваше му се, че по необясним път порнатото и непознатото се сливаха. Това бе едно объркано, кошмарно състояние, което го оплиташе във все по-дълбоки противоречия. В моменти на отчаяние той се страхуваше, че разумът му няма да издържи дълго на тази забъркана ситуация. Но тези пристъпи преминаваха, поне засега.
Когато бе стигнал края на галерията и зави в един коридор, който водеше към жилищната му „пчелна килийка“, го пресрещна Йона. Тя го бе чакала в една ниша.
— Трябва да говоря с тебе, скъпи — прошепна, — много е спешно.
— Къде беше целия следобед? — попита той. — Търсих те.
— Как така? — погледна го тя в недоумение. — Аз не съм била на нула.
Той се ядоса. Отново бе изходил от погрешно очакване. Личните връзки между дафотилите очевидно бяха много по-слаби, отколкото си представяше. Всеки си отиваше и идваше, когато намереше за добре, без да се чувствува длъжен да дава обяснение, да не говорим за извинение. Разбира се, той не се бе сетил за Зеко, чрез който по всяко време човек можеше да установи връзка.
Сложи ръка върху блестящия диск и кръглата врата се плъзна встрани.
Йона потъна в едно кресло, отвори бара и напълни две чаши.
— Ще пийнеш ли глътка и ти?
Той пое чашата и внимателно заизследва съдържанието й. То миришеше слабо на анасон и на валериан.
— Какво е това? — запита той електронната памет.
— Птичи полет от групата на феликсите — отговори кънтящият глас на Зем, — освежителна напитка, която предизвиква веселост.
Той отпи. Не беше по вкуса му. Твърде много му напомняше на витаминния концентрат, който трябваше да пие, когато бе простинал като дете.
Междувременно Йона изпразваше вече втората чаша. Тя каза замислено:
— Мисля, че не ме обичаш. Той бе поразен.
— Откъде ти хрумна? Разбира се, че те обичам.
Тя го погледна изпитателно.
— Защо в същност толкова бързаш да посетиш резервата на аслотите? И то тъкмо с Лука!
— Но, Йона! — изрече той раздразнено. — Нали ти сама одобри този план.
— Значи все пак така е. Знаех си, че тя ти направи впечатление.
— Глупости! Ти отказа да ме придружиш. А Лука познава донякъде околностите на резервата. Това е всичко.
— От двеста метра височина е видяла малко джунгла, това е всичко. Моля те, Асмо, откажи се от този глупав опит. Само ще си загубиш времето. Не искам да ставаш за смях.
— Вече е уговорено.
— Достатъчно е само да кажеш на Съвета, че си променил мнението си, и никой няма да те пита за причините.
Той седна. Защо искаше да го спре да види резервата? Наистина ли само от ревност, или зад нея се криеше друга причина?
— Е, какво? — попита тя хапливо. — Толкова ли ти е трудно да избереш между мене и милата ти приятелка Лука?
— Кажи ми какво в същност искаш? Да се караш с мене ли?
— Не се прави на толкова наивен, моля те. Наистина ли вярваш, че не съм видяла как те гледаше?
— Йона, моля те! — каза той нетърпеливо. — Та това е смешно.
Тя замълча.
— Цялото начинание няма да трае по-дълго от един ден — поде той по-предпазливо. — Защо не искаш да дойдеш и ти?
— Безсмислено е.
— Въпреки това аз трябва да го видя. Може би ще намеря начин за преодоляване на лъчеизпускащия купол.
— Няма да успееш.
— Как можеш да си сигурна? Та ти още никога не си била там.
— Добре, опитай се. Сам ще видиш, че нищо няма да излезе.
— Ще се опитам.
Йона прехапа долната си устна. Тя се стараеше да се овладее, но в очите й искреше гняв. Стана, изсипа в чаша димяща течност и я изпразни на една глътка. След това се обърна към него с решително движение.
— Да се махнем от тук, Асмо. Можем да си позволим няколко дена спокойствие. Искам да бъда сама с теб, където никой няма да ни безпокои.
— Защо тъкмо сега?
— Не зная. Мисля, че Маатшапията и нейният брътвеж съвсем ми омръзнаха.