Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
— Нямам пред вид това. Така ще отстраним администрацията на кефалоидите само за няколко часа.
Става дума да вземеш решения, в които да си сигурен.
— Какво да разбирам под това? Искаш да ме провъзгласиш за император на Астилот?
— Защо пък не? Или считаш за по-разумно да предоставиш водачеството на куп импотентни дърдорковци?
Той се изсмя.
— Що за глупости говориш, Йона! Развитието на обществото се подчинява на обективни закони. Щастието на дафотилите не може да се извоюва само с моето всемогъщество, дори и да бях гениален.
— Ти просто нямаш смелост да поемеш отговорността върху себе си. Тогава другите ще заграбят властта.
— Другите? Кого имаш предвид?
— Та само помисли…
— Страх ме е, че фантазираш.
Тя скочи.
— Аз пък се страхувам, че ти си идиот!
Той се надигна и тръгна към нея. С широко отворени очи тя отстъпи назад.
— Кой ще заграби властта? — попита той остро. Тя не отговори, само го гледаше. Когато почти я докосна, тя изведнъж се обърна, свлече се на пода и зарида.
Измина минута, нищо не се случваше. Тъй като той нито я заговаряше, нито я докосваше, тя вдигна бавно глава. С облекчение установи, че не бе ядосан и че около устата му играеше замислена усмивка.
— Сбърках — каза тя през сълзи, — моля те, прости ми. Знаеш ли, изобщо не искам да се карам с тебе, много съм глупава, но просто не можах да се въздържа.
Тя се надигна и го прегърна.
— Обичам те — промълви тя тихо.
За малко да я отблъсне. Звучеше така просто. Може би твърде просто, за да бъде наивно? Проклета глупост, помисли той. Искаше най-после да сложи край на съмненията си. Не можеше да няма доверие в жена, която току-що му бе казала, че го обича.
Йона се изскубна от ръцете му и наля чаша. Отпи малко от нея и му я подаде.
Смениха ли се цветовете в помещението? Или пък светлината? Всичко изглеждаше омекотено, материята, от която бяха мебелите, килимът, стените, засияха в меки пастелни тонове.
Йона отиде към дивана и сложи краката си на седалката, светлинни отражения затрептяха по почернелите й колена. Тя се усмихваше. Подканяше ли го да се приближи?
Той седна до нея, искаше да я вземе в прегръдките си, но като е ли някой ги бе урочасал! Отново го възпря необяснимо чувство. Трябваше да се насили, за да посегне към ръката й, която лежеше близо до него на възглавницата.
Не изпитваше ли предишните чувства? Не я ли обичаше вече? Или причината бе в питието, с което се бе налял и с което не бе свикнал? Може би ензимите му бяха съобразени с усещанията на дафотилите, а при него — неевгенизирания, те водеха до погрешни реакции.
Йона нежно прокара върха на пръстите си по бузата му.
— Все още мисля, че не ме обичаш — каза тя. — От половин час сме сами, а ти не си направил опит да ме целунеш.
Той обви ръце около врата й и я целуна по челото.
Мирисът на косата й го накара да забрави това, което до преди малко бе така важно. Тя се притисна към него и затърси устните му. След една дълга целувка сложи брадичка на рамото му и прошепна:
— Ти ще обмислиш всичко още веднъж, нали?
— Какво трябва да обмисля?
— Не би ли било чудесно един път да можем да забравим всички грижи? Само за няколко дни? За глупавия резерват има още време, а и Лука може сама…
Отново ли започваше! Вълна от озлобление се надигна в него. Той я пусна и се изправи.
— Сбърках ли нещо? — попита тя с детски глас.
— Да — каза той. — Освен това съм уморен.
— С това искаш да кажеш… Предпочиташ да си отида ли?
Той мълчеше. Настана напрегнато, изпълнено с растяща враждебност мълчание. Изведнъж тя вдигна глава, скочи и изтича към вратата.
— Почакай, Йона! Недей скарани да се…
Без да се обърне, тя напусна стаята и стъпките й отекнаха в коридора. Безшумно вратата се плъзна пред кръглия отвор.
Връхлетя го парализираща умора. Отиде в банята, взе душ и като мъртъв падна в леглото.
10.
По синьото небе преминаваха перестокълбести облаци, слънцето грееше, въздухът бе мек. Ръчният лъчев ротор тласкаше с лек шум напред балона, на който висеше фуцкрафтът. През отворената врата Лука имаше по-добра видимост. Асмо седеше облегнат във въртящата се седалка и наблюдаваше планетата Астилот. Докъдето ти видят очите, под тях се простираше ведра, поддържана в равновесие с всички средства на техниката и науката природа.
В далечината изплува планинска верига. Зад нея започваше алкалният район, в който се намираше резерватът на аслотите.