Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
— Не е ли странно — каза Асмо, — че всички те са изчезнали така неочаквано и безследно?
— На североизток от алкадния район съществува един резерват. Той е защитен от лъчеизпускащ купол. Ние предполагаме, че там се намира град на аслотите, където са се оттеглили последните оживели от тях.
— Виждате ли? Отначало се твърдеше, че са измрели!
— Нищо не знаем със сигурност. Но това подозрение е правдоподобно — обади се Уско.
— Ако не са измрели — каза Асмо, — тогава по какви причини са предоставили планетата на дафотилите и са избягали в това убежище?
— Нямаме понятие. От много години напразно се мъчим да се свържем с тях. Убедени сме, че само ако пожелаят, те биха били в състояние да променят КАПИНОМА. Но те не реагират на опитите ни за създаване на контакт.
— Опитали ли сте се някога да проникнете в резервата?
Изумени, всички се втренчиха в него.
— Но… но това е невъзможно — изрече със запъване Лука. — Вие знаете, Асмо, че ние не сме в състояние да употребим насилие — нито срещу другите, а още по-малко срещу самите себе си. Само мисълта умишлено да си причиня болка, предизвиква у мен непоносимо отвращение.
Тя се потърси в погнуса и изкриви лицето си. Другите също изглеждаха отвратени.
— Чудесно — каза Асмо. — Значи достатъчно е да ви се каже, че от това или онова действие ще изпитате телесни болки, и вие не сте в състояние да го извършите.
— Не е така просто, Асмо. Първо, трябва да сме сигурни, че показанието отговаря на истината. А що се отнася до резервата на аслотите, това е вярно. Лъчеизпускащият купол съществува. И ако по някакъв начин успеем да го изключим, това автоматично би предизвикало задействуване на психогазове. Срещу тази отрова няма защита. Всички живи същества, които влязат в съприкосновение с нея, получават психическо разстройство.
— Откъде знаете тези подробности?
— От електронната памет.
— А проверили ли сте дали са верни?
— Защо? — попита Лука, изпълнена с почуда. — Досега електронната памет не е грешила.
— Не става дума за грешка. Странно е, че знае за психогазовете и за последиците от съприкосновението с тях, но нищо — за самите аслоти. Ами ако просто лъже?
Загубили ума и дума, всички замлъкнаха. Те бавно се надигнаха от седалките и погледнаха Асмо с разширени от страх очи.
Зирто притисна длани към слепоочията си, гърдите му се надигнаха и спускаха.
— Това е чисто безумие — извика той. — Повече не би съществувала никаква сигурност, никакво доверие, никаква истина. Не, аз отказвам да възприема тази мисъл. Не искам и да знам за това, не искам да попадна в психопатичната секция.
Членовете на Съвета бяха обхванати от нервно напрежение, жестикулираха, шептяха, тичаха напред-назад, трепереха като в треска и правеха впечатление на хора, които очакват всеки миг да ги сполети катастрофа.
Асмо не можеше да отгатне какво ги бе обезпокоило така силно. Той бе изказал само една логична мисъл, която бе изцяло в обсега на възможностите. Стана му ясно, че трябва да натрупа още много опит, за да е в състояние да разбира начина на мислене на дафотилите.
Тъй като никой не се готвеше да поднови разговора, той се надигна и каза.
— Имам нужда от защитен костюм и противогаз. Можете ли да ми ги осигурите?
— Защо са ви нужни? — попита Лука.
Тази голяма наивност го накара да побеснее.
— Искам да надникна и да видя какво става в този тайнствен резерват!
Зирто пръв овладя объркването си. Той забърза към Асмо и каза заклинателно.
— Не трябва да действуваме прибързано, това е идея, изпълнена със смелост. Но не би ли било по-добре най-напред спокойно…
Асмо го прекъсна.
— Вие искате да промените КАПИНОМА. Да ви помогна или не?
9.
Асмо минаваше през тясна галерия, която високо горе обикаляше покрай стената на куполовидна зала. В черните води на кратера зад дебелите лещи на стъклата проблясваха фосфоресциращите морски дълбини.
Идваше от трапезарията на Маатшапия, където бе вечерял заедно с Градивните. Той бе отклонил с благодарност поканата за концерта, който щеше да се състои след това. Бе щастлив, че най-сетне е сам, и не желаеше нищо друго, освен да си легне колкото се може по-скоро. Главата му бучеше от многочасовите разговори, гърбът го болеше от твърдата пейка, а в устата си все още усещаше вкуса на пудинг, който му напомняше загорели банани.