Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
Мислите на Асмо бяха все още при разговора, който бе водил преди излитането с членовете на Маатшапията — за усложнената йерархическа стълба, за разнообразните, проникнати с мистика предписания, които ангажираха мисълта на членовете на Маатшапията и се спазваха със суеверна грижливост. Той се осведоми за всичко със сериозност, каквато подобаваше, опитал се бе да се вживее, но колкото и да се стараеше, не можеше да се освободи от особения вкус на смешното, на несериозното. Духовната база на Маатшапията бе неясна и противоречива, мненията на членовете й силно се различаваха не само относно пътя към целта, но и относно самата цел. Достатъчно бе един дафотил по принцип да признае необходимостта от работа за обществото, за да бъде приет в Маатшапията.
Всичко това изглеждаше повече като игра, отколкото като сериозен опит да се променят обществените условия. И все пак Маатшапията бе единствената група сред безкрайните ордени, секти и съюзи, която проявяваше критичност към начина на живот в обществото на дафотилите, мислеше за бъдещето и търсеше нови пътища.
Асмо се бе информирал чрез Зем относно живота на обществото. Администрацията на кефалоидите водеше точни статистики. Те даваха сведения за всичко, за което човек можеше да си помисли, между другото и за това как протича денят на един обикновен дафотил. Шестдесет процента от времето си той прекарваше в сън, грижи за тялото и смяна на облеклото. Двадесет процента бяха изпълнени със спорт и игри. Осемнадесет процента бяха заети с ядене, пиене и любов, само два процента му оставаха да мисли, да се занимава с наука и изкуства. И делът на духовните интереси показва тенденция към спадане.
Асмо бе проявил интерес и към съюзите, в които членуваше обикновеният дафотил. Той остана смаян от несъответствието между неимоверното разточителство на статути, предписания, правила, магически процедури и безпримерната баналност на поставените цели. Като се вгледа по-точно, не откри нищо друго освен филистерска мания за образуване на дружества, една игра заради играта, която успяваше единствено да запълни празното съществувание с гигантска деловитост.
В сравнение с тях Маатшапия бе без съмнение твърдина на духовните дискусии. Затова бе решил да работи за нея, тъй като не съществуваше и най-слаба надежда да се намери на Астилот втора група с подобно значение.
Уважението му към членовете на Съвета бе чувствително нараснало. Все пак трябваше да представляваш нещо, за да се подложиш при тези окръжаващи условия на усилието да мислиш, да разбереш, че само в победата над стагнацията се крие шансът за живот в бъдещето.
Той изви седалката си и погледна Лука. Дори и в съня лицето й изглеждаше хладно и овладяно. Затова по време на полета бяха разменени само няколко думи. Един или два пъти тя бе опитала да започне разговор, но той бе толкова зает с мислите си, че бе отговорил разсеяно. Усмихвайки се, тя бе потънала в силно извитата назад седалка, бе затворила очи и го бе оставила на спокойствие.
Изглежда, Лука бе самоуверена жена, изпълнена със сдържано превъзходство. Въпреки това той имаше чувството, че не е щастлива. Струваше му се, че открива в ъглите на устните й следа от горчивина, белег на примирение, може би дори на презрение. Що за мисли, какви желания се криеха зад нейното чело? Той искаше да говори с нея, искаше да чуе гласа й и да разбере за какво мислеше в този момент.
Извика чрез Зеко.
Тя не спеше. Отвори очи и се усмихна.
— Щастлива ли сте, Лука?
— Нито щастлива, нито нещастна. Просто живея.
— Това достатъчно ли е? Тя все още се усмихваше.
— Достатъчно е.
— Животът не ви ли доставя удоволствие?
— Впрочем аз вече не живея. Мъртва съм, без да го забележа, както повечето от нас.
Лука се облегна назад и взе две сребърни ивици от джоба на коженото си яке.
— Искате ли един хеписпот?
— Не, благодаря. Защо не се оставите да ви трансцендират?
— Намирам го безсмислено, досега смятах, че бъдещето едва ли ще изглежда по-различно от настоящето. Но от три дена в мен действително се събужда известно любопитство.
Лука замълча и погледна към небето.
— Любопитство? За какво?
Тя сви рамене.
— Слушам чудесна музика — каза тя, за да отбегне въпроса. — Искате ли да й пригласяте?
— Обичате ли музиката?
— Аз не мога нищо да мразя, значи не мога и нищо да обичам. Между другото, рядко слушам музика. Когато започна да се интересувам от някого, ме завладява сънна меланхолия.
— От кого се интересувате?
— Твърде много питате, Асмо.
Смутен, той замълча. Погледна я, но тя отвърна на погледа му със спокойна усмивка.