Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Някъде към 10 заранта ме закараха с кола до сградата на самия ЦК на Стария площад, за която дотогава само бях чувал, насам изобщо не бях се навъртал, това е особено чисто място, паркираните коли са само големи и черни, охранявани, а пешеходците, случайно попаднали на тази отсечка от тротоара, — скромно строго бързо се изнизваха, за да не издадат с престъпните си очи нещо непозволително на охраната и да не бъдат опандизени. А аз — дори влизам, заставам пред гишето, оттам се обаждат по телефона и веднага ми издават пропуск и се заизкачвам покрай стражата по безлюдното стълбище, защото не ми стиска да взема асансьора, после по обширните безлюдни коридори — а на вратите само фамилни имена, без чиновете и длъжностите (помежду си всички всичко разбират, а на чуждите хич не им трябва).

За мое облекчение самият Поликарпов не пожела да ме види (сигурно му е било гадно — и правилно му е подсказало сърцето), за сметка на което отделът ме прие възхитително-грижовно (тия хора сигурно цял живот са съчувствали на лагерната литература! ако го знаех, откога да съм съм донесъл повестта си право тук), веднага се изясни, че съм викнат само на тържество, а младшите сътрудници от апарата бързаха да надникнат през вратата, да ме зърнат. Дадоха ми парче шарен картон — това беше пропускът за днес за кремълския дворец за приеми, интересен: цветът, буквите, номерът — означават нещо, но не се знае какво, няма нито дата, нито е посочено мястото, където съм поканен, и ако го намериш изтървано на улицата, никога няма да се сетиш, че това е пропуск и закъде. А първо — в хотел „Москва“ (с лека кола, разбира се) — същия онзи, като бастион на централния московски площад, — и смазан от величието му — колко пъти съм минавал край него, тук през 1945-а отивах с конвой от трима човека да се сдам в Лубянка, тук след 1956-а мъкнех тежки пазарски чанти с московски провизии — по-бързо да стигна до метрото — и право към Казанската гара. И ето ме — вътре и насочен не към безнадеждния пулт, където стаи никога няма за никого освен за чужденци, а към обикновена, уж хотелска стая, а там именно, за всички знаещи, се разпределят всички места. И щом влязох във владение на невижданата си луксозна стая — вече нова голяма черна кола ни чака долу — нас, неколцината почетни; до мен — добре гледан мъж на години, благолява да се представи, излезе — Соловьов-Седой, колко досадни негови песни ни се навираха в ушите от радиоапаратите, докато работехме като роби — мислил ли съм, че някой ден съдбата ще ни събере? Но май целият ми сън не е за един ден, а тепърва има да живея и да се въртя сред тях и трябва някак да свиквам. Междувременно грамадната лека кола ни въздига по виадукта на Комсомолския проспект — и право към Воробьовите хълмове. Колко пъти през живота ми ме е мачкала тая Държава, колко безмилостна, непристъпна и несговорчива беше тя, и повечето хора ще останат с това вярно впечатление цял живот, — а не щеш ли, оказа се, че тая мощ имала и обратна страна: тя изобщо не мачка до смърт, нито е затворена отвсякъде с железни кепенци, ами е кадифено разтворена и носи с такива уверени криле, както може би никоя сила на света не умее да носи. Ей, внимавай, стар пандизчийо, всичко това не е на хубаво!