За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Като си каза, че удоволствието, което усети да се разлива из нея, се дължи на гледката на вече заздравяващите му изгаряния, тя развърза измокрената от пот превръзка на главата му и се усмихна. Тази рана също заздравяваше добре.
— Мисля, че вече нямаш нужда от превръзка на главата — изрече, отпускайки се назад на пети. — Според мене ще оживееш.
— Не трябва да спираш, скъпа. — Той хвана ръката й и я дръпна към себе си, така, че лицето й се озова на един инч от неговото. Задържа ръката й в своите, продължавайки да говори. — Харесва ми допирът ти. — Притисна пръстите й към голите си гърди, където тъмните къдрави косми омекотяваха стегнатите мускули, и се засмя, когато я чу да ахва. — Мога ли да се надявам, че отваряш така широко очи, защото и на тебе ти харесва?
Абигейл дръпна рязко ръката си.
— Не намирам никакво удоволствие в това, да бъда съблазнявана от женен мъж.
— Женен ли? Сега пък за какво ми говориш?
Тя посочи пръстена на лявата му ръка.
— Ето за това.
Той се изсмя.
— Какво толкова смешно има? — запита тя.
Той докосна бузата й.
— Единствената жена, за която съм женен, е моят кораб. Нямам съпруга да оплаква предполагаемото ми изчезване. Пръстенът е семейно наследство и ми става на този пръст. Нищо повече. — Очите му блеснаха дяволито, докато отново я притегляше към себе си. — Ако не си свикнала да те съблазняват женени мъже, би ли приела да бъдеш съблазнявана от неженен?
— Доминик, днес нямам намерение да се оставя да ме съблазняваш нито ти, нито който и да било.
— Защо настояваш да говориш точно с този тон, когато се плашиш от мене?
— Не се плаша от тебе!
Тя се надигна, но той сложи ръка на рамото й и я задържа долу при себе си.
Когато тя ахна смаяно, той се засмя. Можеше все още да куца, но си бе възвърнал силата, която имаше на борда на „Република“. Тя трябваше да се досети, тъй като не беше изоставал от нея нито на крачка през цялата изминала нощ.
Пръстите му се плъзнаха нежно по рамото й към извивката на шията, после той нежно повдигна брадичката й към себе си. Знаеше, че трябва да му каже да спре, но не можеше да отрече плъзналото из цялото й тяло удоволствие, породено от тази нежна милувка.
— Мисля, че трябва да легнем да поспим — прошепна тя.
— Защо? — запита Доминик, докато пръстът му се преместваше към пулсиращата вена на шията й и чувствителната кожа зад ухото. — Няма закъде да бързаме, скъпа.
Хиляди думи пареха на езика й. Оскърбления и нападки, които искаше да изстреля върху него. Нямаше сега да вземе да му се предаде. Независимо дали беше женен или не, това не променяше намеренията й. Той беше неин враг и тя беше сега с него само защото имаше нужда от помощта му, за да избяга от Англия, а не защото беше омагьосана от докосването му. Искаше да му каже и това, и още нещо, но само се приближи още повече към него, когато нежният му допир събуди спомени от нощта на бурята, когато така нежно я беше прегръщал.
Върхът на пръста му погъделичка нежно извивката на ухото й, изпращайки странен водопад от усещания из цялото й тяло. Когато ръката й се отпусна на рамото му, той се усмихна. Това беше единственото му предупреждение към нея, преди да притисне гърба й към земята в същия момент, когато устните му намериха нейните.
Тя омекна, когато той й отне дъха с буреносната си целувка. Силните му мускули се напрегнаха под пръстите й. Той вдигна леко глава, за да впие поглед в очите й, и тя се запита защо толкова дълго си бе отказвала тази наслада.
Не каза нито дума, взирайки се в тъмните му като нощта очи. Блясъкът в тайнствените им дълбини можеше да означава всичко, но не я беше грижа. Пръстите й бавно се издигнаха, за да докоснат изсеченото му като мраморна скулптура лице. Затвори очи, докато езикът му нежно очертаваше устните й, преди да потърси сред тях тайния извор на наслада.
Тя обърна глава и изрече едва чуто:
— Не, Доминик.
Тъга изпълваше гласа й. Не можеше да забрави последния път, когато я беше целувал. Тогава наистина беше готов да проникне със сила в леглото й.
— Абигейл? — Когато тя отказа да го погледне, той обхвана брадичката й и отново вдигна лицето й към себе си. — Абигейл, това беше грешка.
— Днес или онази нощ на кораба?
Той се засмя тихо, но в смеха му се долавяше само нотка на съжаление.
— Как можеш да питаш?
Тя го отблъсна лекичко, като внимаваше да не направи нещо на ранения му крак, седна на тревата и махна пръстта от ризата си. Той отново хвана ръката й. Тя му отправи бърз поглед и пак сведе очи. Не трябваше да се изненадва, че не я пуска, преди да му е отговорила на въпроса. Доминик Сен Клер беше мъж, свикнал винаги да получава онова, което иска.