Затворницата на дракона
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворницата на дракона». Краткое содержание книги:
Роина не искаше да вижда това. С риск отново да я накаже, тя затвори очи. Той падна върху нея. Челото му се опря на възглавницата й, страната му пареше слепоочието й. Затрудненото му дишане играеше в ухото й. Сега не я напусна така бързо, както първия път.
Когато го направи, дишането му беше нормално. Маската на суровостта отново беше върху лицето му. Бързо оправи дрехите си, като не откъсваше поглед от пламналото й лице. Пръстите му погалиха вдигнатата й ръка.
— Може би в бъдеше с готовност ще ми се подчиняваш? — Тогава жестоките му устни се извиха в самодоволна усмивка. — Ще признаеш, че аз повече се съпротивлявах от тебе, нали? Нямам намерение да идвам през нощта при теб и да не се наспивам, както правеше ти. Все още ли си ужасена, малка крадло, или намираш отмъщението ми не толкова противно?
Ако не беше запушена устата й, сигурно би се изплюла в лицето му. Очите й му казаха това и той се изсмя.
— Отлично! Няма да ми е приятно да очакваш посещенията ми с удоволствие, за разлика от мен. В твоята крепост единственото ми желание беше да стисна нежното ти гърло и да отнема последния дъх от крехкото ти тяло!
Когато сега ръката му направи точно това, Роина не се разтревожи. Той не би си позволил да я умъртви толкова скоро Беше прекалено безмилостен, за да го направи. Уорик видя, че върху лицето й няма изписан страх. Тогава ръката му грубо стисна гърдата й.
— Мислиш, че вече достатъчно ме познаваш, така ли? — Сега наистина беше разярен. — Бъди сигурна, че никога няма да ме опознаеш достатъчно, за да предвидиш моите действия. И се моли отмъщението да ми доставя удоволствие. Ако ми омръзне, наистина ще пожелаеш смъртта!
Ако искаше да я сплаши с тези свои думи, беше успял.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Изтръпнала, Роина мислеше за ново посещение на Уорик дьо Шавий.
Още не беше се събудила, когато го усети върху себе си на другата сутрин. Утрото не беше настъпило, а той вече се беше слял с тялото й. Свърши много бързо. Тя се ядоса повече на факта, че не й даде възможност да се наспи. Въпреки че не почувства нищо и беше безкрайно изтощена, не можа отново да се унесе.
Малко след това в стаята влезе Енид. Уорик не беше с нея. На Роина не й беше до съчувствените погледи на по-възрастната жена, въпреки че й беше благодарна. Как само я боляха раменете от принудителното обездвижване! Сега Енид ги масажира. Въпреки че беше излишно. На Роина ужасно й се искаше да измие миризмата на това чудовище от тялото си.
На обяд той отново дойде. На свечеряване — също. Единствената компенсация за Роина беше, че на третия път му трябваха доста милувки, за да изтръгне тази безсрамна влага от нея. Същото се случи и на следващия ден. Тогава Роина реши, че за последен път понася тялото му върху своето.
Не, този човек не се стараеше просто да събуди страстта у нея. Целта му явно беше друга. Може би искаше да я подлуди? Разбрал, че вече лесно може да проникне в нея, той продължаваше да я гали. Довеждаше я до състояние, когато беше готова да му се моли да я вземе. Но тя трябваше да получи само онова, което той беше решил да й даде. Роина осъзна колко слаби са и тялото, и духът й. Негодникът я караше да го желае. Разбрал това, той беше на върха на своя триумф.
Единствената мисъл, която даваше сили на Роина, беше, че на третата сутрин той би трябвало да я освободи. Ужасяваше се от съдбата си. Не вярваше той да е задоволен от удовлетворението, което вече беше получил. Беше я уверил, че сега нейният живот е в негови ръце и че го прави заради намерението на Джилбърт да отнеме неговия.
Уорик нямаше да я освободи, поне докато се роди детето. Ако иска да се отърве от нея, сигурно ще я отстъпи на някой от своите васали. И как би се преборила с това? Какво беше в нейна власт? Тя не знаеше дори какво ще й донесе утрешният ден.
В стаята влезе Енид с ключ за веригите. Роина очакваше Уорик лично да я уведоми за очакващите я унижения. Жената, разбира се, не можеше да й каже нищо. В замяна на това донесе храна и дрехи. Сега пленницата се нахрани сама.