Кървава музика [Blood Music - bg]

— Убит — подчерта Йънг и поклати отчаяно глава.

— И се разпространява с обезпокояващо темпо.

— Така — рече Йънг — и какво ще направят онези от ЦКЗБ? На този етап вероятно е засегнат вече половината континент.

— Едва ли сме стигнали чак дотам — възрази Харисън. — Върджил не е имал контакт с толкова много хора. Сигурно все още може да се ограничи в рамките на северна Калифорния.

— Важното е, че е имал контакт с нас — подхвърли огорчено Йънг. — Как мислиш, дали сме заразени?

— Да — отвърна лаконично Бернард.

— Възможно ли е да се вземат някакви мерки?

Бернард помисли малко и вдигна рамене.

— Надявам се да ме извините — рече той, — но имам още малко работа, която трябва да свърша преди да излезем със съобщението. — Той напусна заседателната зала и слезе по стълбите. На стената близо до входната врата имаше кредитен телефон. Той извади картата си от портфейла, пъхна я в процепа и набра номера на своята канцелария в Лос Анджелис.

— Обажда се Бернард. Искам да ме откарат с лимузината до летището. Намерете Джордж. — Той почака малко, докато секретарката го свърза с личния му пилот и продължи: — Джордж, съжалявам че не можах да те предупредя, но става дума за нещо спешно. Ще те помоля да подготвиш самолета — след час и половина излитам.

— Къде този път? — попита невъзмутимо Джордж. Беше привикнал да го уведомяват в последния момент.

— Европа. Имаш достатъчно време да попълниш плана на полета.

— Ще бъда готов, докторе. Щом е спешно.

— Ах, освен това… Ще летя сам.

— Докторе, предпочитам…

— Сам, Джордж.

— Добре — въздъхна пилотът.

Бернард натисна вилката, пусна я отново и набра бавно двадесет и седем цифрен телефонен номер, който започваше с неговия сателитен код и завършваше с таен шифър за заглушаване срещу евентуално подслушване. Отсреща се обади женски глас на немски.

— Доктор Хайнц Паулсен-Фукс, бите.

Жената не зададе никакви въпроси. Имаше изричните разпоредби да свързва доктора с всеки, който използва тази линия. След няколко минути се обади и Паулсен-Фукс. Бернард се огледа разтревожено, съзнавайки риска, който поема, като звъни от обществено място.

— Паул, обажда се Михаел Бернард. Имам много сериозна молба към теб.

— Хер доктор Бернард, е винаги добре дошъл! Какво мога да направя за теб?

— Разполагате ли във Вистбаденския институт с напълно изолирана лаборатория, която да бъде освободена да речем до утре?

— С каква цел? Извини ме, Михаел, може би е неудобно да питам?

— Да, моментът не е съвсем подходящ за обяснение.

— Разбрах. Изглежда става дума за нещо важно.

— Точно така. Имам нужда от лабораторията и освен това бих желал да използвам служебното летище на „Б.К. Фармек“. След като напусна самолета, трябва да бъда облечен в изолиращ костюм и откаран с херметически затворен и снабден с биологичен филтър фургон. Междувременно самолетът ми трябва да бъде изгорен на площадката и целият район да бъде почистен с дезинфекцираща пяна. Ще остана да ви гостувам… ако се съгласите да го наречете така… за неопределен период. Лабораторията трябва да бъде снабдена с всичко необходимо, за да мога да живея и да работя. Ще имам нужда от компютър свързан с външния свят.