Кървава музика [Blood Music - bg]

Презареди с гориво в Ла Гуардия без да напуска кабината. Свърза се по радиото още докато кацаше, даде инструкции и рулира към хангара за частни посетители. След като допълниха резервоарите той поиска от кулата разрешение за излитане и го получи почти веднага. Нито веднъж не докосна чужда плът, нито пък общува с някого отблизо.

В Рейкявик се наложи да излезе от самолета и сам да извърши зареждането, но беше облякъл дебело яке и ръкавици и не докосна нищо с пръсти.

С наближаване на континента мислите му постепенно започнаха да се проясняват — заедно с това дойде пълното осъзнаване на онова, което се бе случило през последните дни. Опита се да прогони неприятните мисли, особено що се отнася до онова, което според него предстоеше, но така и не успя напълно. Не беше съвсем сигурен дали не носи вина за предстоящата световна катастрофа. Добре че поне самолетът се държеше чудесно на автопилот.

Всъщност, какво толкова — и неговият край идваше скоро. Поне се бе постарал да се пожертва в името на едно благородно дело, като се предоставяше за изследване на „Фармек“ и на един свят, който още не бе заразен. Но дори и това не бе достатъчно за да го освободи от чувството за вина.

Откъде можеше да знае?

— Мълиган знаеше — прошепна ядно Бернард. — Дявол да ги вземе всичките. — И разбира се Върджил. Не беше ли и той същия като Юлам? Не, не желаеше да го признае — поне пред себе си. Върджил беше брилянтен учен (беше — точно така, спомни си подпухналото розово тяло във ваната, беше, беше), но напълно безотговорен и сляп за предпазните мерки, които трябваше да бъдат негова втора природа с работа от подобен характер. От друга страна, ако се беше придържал към тези мерки може би никога нямаше да завърши своята работа.

Никой не би му позволил да я завърши.

За Михаел Бернард отчаянието на учения, стигнал съвсем близо до успеха и спрян от нечия чужда намеса бе съвсем разбираем. Той самият можеше да излекува хиляди нещастници страдащи от Паркинсонова болест… ако просто му бяха разрешили да събира пробни образци от мозъци на мъртви ембриони. Но не, срещу него изведнъж се бе изправила невидимата стена на разгневената „общественост“ и го бе принудила да преустанови разработките си, обричайки същевременно един Бог знае колко заболели на необратима деградация. Колко пъти бе съжалявал, че Мери Шели бе написала своята книга — и защо й трябваше да избира германско име за своя герой? Подобни предразсъдъци имаха склонността да залягат трайно и продължително в умовете на хората от простолюдието, на тъпата, необразована маса…

Чудовището на Франкенщайн. Плашило, което винаги изваждаха на сцената, когато им дотрябваше.

И той се боеше, но неговият страх беше рационален. По-добре да погледнеш действителността в очите, да видиш последствията и да вземеше мерки срещу тях. А ако не можеш — както е сега — тогава пожертвай себе си в името на науката. Спомни си за доктор Луис Слотин от Лос Алмоския изследователски институт. През 1946-та Слотин и няколко негови сътрудници при един от опитите били изложени на краткотрайна и интензивна йонизираща радиация. Слотин наредил на останалите да застанат неподвижно, след това начертал с тебешир кръгове около своите и техните крака, за да предостави възможност на своите колеги да определят характера на пораженията в организма в зависимост от разстоянието до източника на радиация. Слотин умрял девет дни по-късно. Помощникът му изкарал още двайсет години преди да умре от усложнения, свързани с облъчването. Други двама получили остра левкемия и също умрели.