Кървава музика [Blood Music - bg]

— Какво има? — попита Гейл.

Точно под нивото на яката на ризата бе забелязал тънка бяла ивица. Още няколко се разклоняваха надолу от нея — като пътна мрежа.

— Влажни длани… — промърмори той. Поне от няколко дни бяха и в него. — Върджил имаше влажни длани. А аз не се сетих.

— Едуард, какво се е случило?

— Трябва да се обадя — рече той. Гейл го последва до спалнята и остана на вратата, докато набираше номера на Генетрон. — Доктор Михаел Бернард, моля ви. — Телефонистката отвърна, че такъв човек не работи в Генетрон. — Не разбирате ли, че е важно, да ви вземат дяволите! Предайте на доктор Бернард, че доктор Едуард Мълиган иска да говори с него.

Телефонистката му каза да почака. Може би Бернард все още се намираше в апартамента на Върджил — опитвайки се да събере парченцата от мозайката. Или пък направо щяха да изпратят някой, за да го арестува. Това едва ли имаше вече някакво значение.

— На телефона Бернард. — Гласът му звучеше все така уверено и спокойно.

— Твърде късно е, докторе. И вие и аз си стискахме ръцете с Върджил. Влажни длани. Помните ли? Спомнете си на кого след това сте подавал ръка. Сега ние с вас сме преносителите на заразата.

— Мълиган, днес бях в апартамента на Върджил. Вие ли го убихте?

— Да. Той искаше да пусне на свобода… микробите. Нооцитите. Каквито и да са в действителност.

— Открихте ли приятелката му?

— Да.

— Какво сте направили с нея?

— Да съм направил ли? Нищо. Тя беше в другата баня. Чуйте…

— Когато пристигнахме нея я нямаше. Само дрехите й бяха останали. И нея ли убихте?

— Чуйте ме, докторе. Заразен съм с микробите на Върджил. А също и вие.

Настъпи тишина, след това се чу дълбока въздишка и накрая:

— Така?

— Открихте ли някакъв начин да ги контролирате — вътре в тялото?

— Да. — После съвсем тихо: — Не. още не. Антиметаболити, лъчева терапия, актиномицин. Все още не сме изпробвали всичко, но… не.

— Това е краят, докторе.

Още една пауза. — Хъм.

— Ще остана при жена си, за да прекарам с нея последните си дни.

— Ясно — отвърна Бернард. — Благодаря ви, че се обадихте.

— Е, да затваряме тогава.

— Разбира се. Сбогом.

Едуард затвори, изправи се и привлече Гейл към себе си.

— Това е болест, нали? — попита го тя.

Едуард кимна.

— Върджил я създаде. Болест, която мисли. Съмнявам се, че ще успеем да победим една разумна чума.