Кървава музика [Blood Music - bg]

— Кога ще умрем? — попита го тя прегракнало. — Искам да ме прегръщаш докато умра.

Само след минути той бе достатъчно силен за да й помогне да се премести в кухнята. Обели един портокал и го раздели за двамата, усещайки пулса на захарта, киселината и сока в гърлото си.

— Къде са всички? — попита тя. — Обадих се в болницата, на приятелите. Къде са?

Усещането за хармонично музикално присъствие се завърна. Отделните музикални фрагменти се сливаха, превръщаха се в безкрайна мелодия и изведнъж:

Чувстваш ли НЕУДОБСТВО?

— Да.

Той отвърна почти автоматично, сякаш отдавна бе очаквал началото на разговора.

ТЪРПЕНИЕ. Има затруднения.

— Какво? Не разбирам.

„Имунологична реакция“. „Сблъсък“. Затруднения.

— Оставете ни, моля ви! Вървете си!

Невъзможно. Ние сме взаимосвързани.

Значи възстановяването им не се дължеше на успешна борба със заразата. Първоначалното илюзорно усещане за възвърната свобода се бе оказало погрешно. Когато посъбра още малко сили той се помъчи да обясни на Гейл какво чувства в себе си.

Тя се надигна неуверено и пристъпи към прозореца.

— Но къде са изчезнали всички? — попита от там. — И тях ли ги е хванало? Затова ли никой не идва?

— Не зная. И да не е… скоро.

— Тези… които говорят… това ли е болестта?

Той кимна.

— Значи не съм си изгубила ума — въздъхна тя. — Трябва да поседна. — Тя се върна при него. — Ти как си? Дали да не опитаме да избягаме?

Той й протегна ръка и поклати глава.

— Те са вътре в нас — и част от нас. Сега. Къде ще избягаме?

— Да си легнем тогава. Искам пак да ме прегърнеш.

Изтегнаха се в леглото.

— Еди…

Последният звук, който чу. Мъчеше се да се съпротивлява, но вълните на успокоението надвиха и заляха цялото му тяло. Не след дълго се озова върху повърхността на някакво виолетово море. Тялото му беше огромно — като безкрайна релефна равнина. Като карта, върху която бяха набелязани посоките за атака на нооцитите и той можеше без никакви затруднения да следи техния прогрес. Не Мълиган сега командваше това тяло.

— Какво ще стане с нас?

Никакви движения повече.

— Умираме ли?

Промяна.

— А ако не желаем да се променяме?

Няма да боли.

— Ами страхът? Дори не ни позволявате да се боим!

Синьовиолетовото море и картата избледняха в топлия сумрак.

Разполагаше с цяла вечност за да обмисли всичко отново, но информацията бе крайно недостатъчна. И Върджил ли е изпитвал това? Нищо чудно, че изглеждаше като умопобъркан. Потънал в някакво вътрешно съзерцание, нито тук, нито там. Усещаше, че топлината нараства, чувстваше се заобиколен от нечие присъствие.

„Едуард…“

— Гейл? Ти ли си? Чувам те… не, не точна чувам…

„Едуард, не зная защо, но не ме е страх. Искам да се ядосам, но не мога.“

Това няма значение.

„Махай се! Едуард, искам да се освободя…“

— Оставете ни, моля ви!

ТЪРПЕНИЕ. Затруднения.

Настъпи тишина и двамата отново можеха да се наслаждават на близостта помежду си. Имаше още някой, някой който ги следеше, или наблюдаваше.