Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Ти си родена преди двадесет и три години в Ню Орлиънс и си кръстена с името Лиарин Едуина Самъртън. Майка ти Деидре Касиди е от ирландски произход, баща ти е дошъл от Англия. Имаш една сестра. Лианор Елизабет Самъртън, родена също в Ню Орлиънс.
— Коя от нас е по-голямата?
Аштън смутено сви рамене:
— Съжалявам, мила. Бях така погълнат от любовта си към теб, че нямах време да се поинтересувам за семейството ти.
Това признание и нежността му накараха Лиарин да се изчерви отново. Промълви тихо:
— По-нататък, моля.
— Когато майка ти починала, тя оставила на теб и Лианор къща на крайбрежието в Билокси. Ти притежаваш още една къща в Ню Орлиънс, наследство от дядо ти. Завещанието е било съставено, докато още си живяла при него и макар да умря с мисълта, че си се удавила, той никога не го промени. — Аштън се обърна и скръсти ръце на гърба си. — Както виждаш, самата ти не си съвсем без средства, а и баща ти е богат английски търговец, така че едва ли имаш нужда от моето състояние. — Лека усмивка се появи на устните му. — По-скоро обратното, ако гонех зестра, ти би била за мен мишена номер едно.
Лиарин се разсмя весело:
— Сега разбирам защо държите толкова да ме изкарате ваша жена. — Когато той отговори на усмивката й, тя стана още по-дръзка: — Ако се съди по някои признаци, вие трябва да сте истински развратник.
Той смръщи чело.
— Моля?
Тя посочи с очи роклите на леглото.
— Без съмнение умеете да обличате дами. — Хвърли му един недоверчив поглед. — Или трябва да кажа „да събличате“’?
Аштън се изсмя и поклати глава:
— Живях като светец, мадам.
— Хм! — Лиарин бавно прекоси стаята и му хвърли поглед през рамо. — Съмнявам се в това.
— Не се съмнявай, мила моя — посъветва я той с лукаво огънче в очите. — Кълна ти се, че не съм погледнал друга жена, докато споменът за теб ме изгаряше.
— Изгарял ви бил… И колко дълго бушува този огън? Седмица? Месец? Година?
Аштън се зарадва, че най-после забелязва първите проблясъци на една личност, която вече приличаше на неговата Лиарин.
— Ако не беше още болна, мила, бих ти доказал цялата си страст към теб.
Усмивката й помръкна.
— Не ще и дума, умеете да убеждавате, сър. Дано не се окажа накрая жертва на опитен ход.
Аштън забеляза, че загрижеността й е истинска и стана сериозен.
— От какво се страхуваш, Лиарин?
Тя въздъхна дълбоко и помълча, преди да отговори.
— Страхувам се, че може да не съм вашата жена и ако допусна да станете мой съпруг, може един ден да си върна паметта и да разбера грешката си. Но тогава ще бъде късно; може да съм забременяла или да съм се влюбила във вас. Страхувам се да не бъда наранена.
Аштън пристъпи към нея и застана съвсем близо, но устоя на желанието да я грабне в прегръдките си.
— Обичам те, Лиарин, и не си играя със сърцето ти. Ожених се за теб, защото исках да те имам като моя жена. Всички деца, които ще се родят от любовта ни, ще носят моето име и ще имат права върху цялото ми богатство. Обещавам ти това.
Въпреки че благоразумно беше решила да го държи на разстояние, Лиарин си призна, че той заслужава да бъде обичан. В този объркан, болезнен свят нежното му внимание и вяра бяха единствената й утеха.
— Трудно ми е да си представя, че съм омъжена, Аштън. Знам толкова малко за самата себе си.
— Това е напълно разбираемо, мила. Ние бяхме женени съвсем за кратко. Ти нямаше време да свикнеш с тази мисъл.
— И въпреки това нося този пръстен — промълви тя замислено и се загледа в златната халка на лявата си ръка. — Разпознавате ли го?
Той вдигна ръката й и разгледа внимателно пръстена.
— Нямах време да ти избера нещо по-специално, затова купих обикновена халка. Ако паметта не ме лъже, това е пръстенът, който ти подарих.
Тя срещна влюбения му поглед.
— Може би наистина сме женени, Аштън, и само страхът ми пречи да си спомня.
— Не се измъчвай, мила — помоли я той. — Паметта ти скоро ще се върне и тогава ще знаеш цялата истина.
— Така копнея за този миг.
— И аз също, любов моя. Аз също.
Четвърта глава
Преди вечеря семейство Уингейт се събираше в салона. Беше времето на отмора след дневните усилия, време за спокоен разговор, чашка шери или бренди и малко музика. Понякога в къщата се разнасяше мекият, плътен тон на виолончело — или в съпровод на чембало, или соло, както тази вечер. Сърцето на Марелда трепна, когато чу мелодията; само Аштън можеше да накара инструмента да зазвучи с такава топлота. Той беше мъж с много дарби, който търсеше във всяко нещо съвършенството.